ЛЯТО Е, ГОРЕЩО Е, ДА ПОГОВОРИМ ЗА МОРЕ...

Беседа на поета Валери Станков и литературния критик и историк Георги Н. Николов

-Съществува разбирането, че всеки човек край морето е роден моряк. Но не всеки поет от крайбрежието е маринист. Какво е потребно на автора, за да го чувства и вярно да го интерпретира?

- Нищо особено. Морето се усеща. Или го носиш в себе си от ранното детство, или то не е твое до края на земния ти живот. Колкото до „вярната” интерпретация, нека признаем правото на всеки поет да пише за морето така, както го вижда и чувства. Мъртвородените стихове за морето са като изхвърлените по плажа мидени черупки – вонят на леш. Отминеш вонящите туфи – и въздухът отново става свеж.

-В литературна анкета Чони Чонев споделя: “Веднъж едно стихотворение ми направи силно впечатление. В него се казваше: “Този топъл матроски шинел / с недопушено фасче в джоба...” Потърсих автора му, който беше корабен моряк във Варна, но се оказа, че в момента е там, където е мястото на всички истински поети – в ареста”. Кога всъщност морето се настани трайно в съзнанието на поета Станков?

- В детството. Родният ми дом беше на крайбрежния булевард във Варна, на 77 крачки от плажа. В годините на разюзданото си детство, разхвърляно като морска пяна по рижите варненски плажове, винаги носех пълна пазва със светулки и издувах джобове, натъпкани с мидички, рачешки щипки, огладени до съвършенство от пясъците и вълните стъкълца, обли камъчета или причудлива клечка от морето – и много се чудех защо мама всяка вечер ги натъпкваше тези мои несметни съкровища в кофата за боклук и ми казваше хайде, сине, отивай в банята – да се изкъпеш и да си измиеш краката. Защо, питах се, трябва точно сега да се къпя и на всяка цена да си мия краката, когато по цял ден се пличках в синята глъбилка на морето и бях чистичък и беличък, макар и черничък като търкулната в бяла чиния корсиканска маслина, изпечен като жилав бръснарски каиш от думтящото в небесата августовско слънце, и соленичък като бебенце в плацента – не исках да влизам в банята, не исках да си мия краката, спеше ми се – и заспивах прав, в движение към кревата, дори не ми се слушаха приказки, приспивни песнички, защото морето продължаваше да бучи, да пее, да бумти, да боботи, да реве, да стене, да съска, да плаче, да мляска на моята вкоравена от солени сънища възглавница – досущ едно древно Чудовище, което и до ден днешен не ще да си тръгне от моите нощи и дни.

И днес, в гнусното време, което свише ни натресоха да живеем, блажено си викам на помощ своите чисти детски дни. Те останаха там, разпилени с хедонистично, невинно момчешко разточителство, изтървани, заровени, изпотъпкани от безметежните пети на други момчета по дългите и рижи като гърбове на лисици плажове под Варна. Сякаш от дълбините на същото това детство, преминало на бос крак по кривите и загадъчни в своята тайнственост детински пътеки между нос Галата и Франга баир, пристигат и стихчетата ми – рошави хлапетии от Гръцката махала на Варна.

Всеки ден бях на брега. И сега, когато вече съм на 55 лазарника, не пропускам свободен миг, пак гледам да сляза край морето. Не ми се обяснява защо. Любовта към морето е необяснима. Надявам се, че е и взаимна.

-Вие сте автор на 27 книги с несъмнено даровити литературни послания и в областта на маринистиката. Но помните ли първото си стихотворение за морето? Какво заглавие носи то и как започва? Беше ли написано по конкретен повод?

- Не. Не помня, и слава Богу. Сигурно е било нещо глупаво.

-В “Автопортрет с кораби” внушението е за море-спасение от мътната пяна на делничните грижи. И лирическият герой, тоест Вие, насочвате читателското внимание към линията на хоризонта. Темата за морето спасение ли е за стресирания съвременник, или е само химера?

- Това е Вашият „прочит”, аз тълкувател на собствените си стихове не съм, няма и да стана, уважавам правото на всеки читател да „измъкне” своите смисли от текста. Благодаря Ви за знака за равенство между „лирически герой” и мен, с него – моят лирически герой, живеем в пълно единство, каквото и да означава това. А темата за морето е като всички останали – изкуството е най-красивата и най-човечната лъжа, която обичам. И в която вярвам.

Ще ми се да вярвам, че са лъжа дните, когато морето замирише на прясно отрязана диня, на варена царевица, на напечени от слънцето домати и кайсии, на лошо размазано плажно масло, а по плажа настъпвам костилки от праскови, спаружени чепки от неозобано докрай грозде афуз, станиоли от схрускани вафли и люспи от домати. Тогава ми иде да се преместя да живея в Пловдив, в София, в Плевен или в Петрич.

Сега плажовете все още са дълги и пусти, неуловимите гларуси все така тревожно се скупчват досами вълните, наточили клюнове към хоризонта, морето все още мирише на студ, север и смърт, на дълги ханти-мансийски ветрове и хималайски сини висини, рибите са вкочанясали върху избистрените му, надиплени от подводните тръпнежи дъна – и то чака. Чака вятър от юг, вятър от изток, вятър от запад, само не и от север, само не и откъм вълчи зиналите Карпати – и аз не се съмнявам, че подир няколко неотменни слънца, окачени на небесата, синята му глъбилка ще грейне с най-светлия поглед на влюбено момче... За това море ми се пише. Другото, което мирише на набързо струпани под чадърите потни бирени карета за белот, на фасове, на разрязана върху вестник на пясъка диня, се продава на пазара.

-Като автор Вие сте универсален в избора на теми – злободневието е в центъра на творчеството Ви, като израз на трудната ви обич към хората. Често спорът кое е добро и кое – лошо, пренасяте в поетичния си спор с морето, което за Вас е живо същество. Какви съвети Ви дава то, за да бъдете актуален и съвременен?

- Не отивам при морето за съвет. Още по-малко – за съвет как да бъда по-актуален и по-съвременен. Просто отивам – и дишам. И се връщам по-чист. И денят, дните и нощите подир това стават по-чисти. А онези, които идат, ми се ще да ги преживеем в някой по-добър и по-човечен свят, където непременно ще има море. Сигурен съм, че и в отвъдния свят, в който ние всички ще се преселим някой ден, ще има море.

-Поетът Станков е представител на средното като възраст поетично поколение у нас. И в него – несъмнено водещ и в маринистичната струя. Кои други стойностни автори с поглед към морето може да посочи той и с кои заглавия? Става дума за хора от неговото поколение...

- Отдавна мина времето, в което поетите на България се обединяваха в „поколения”. В саваните единствено слабите животни се събират на стада. Лъвът броди сам. Не ми се ще поименно да посочвам своите любими автори маринисти, тъй като при подобно изброяване някой от тях рискува да попадне в графата „и др.”, а това, уверявам Ви, не е приятно.

-Кои български маринисти от средата на ХХ в. и досега бихте посочили като пример за изучаване и като блестящо усещане на морето? Учихте ли се от някои на поетично, “синьо” майсторство?

- Четях това, което имаше по книжарниците и в библиотеката. Което сте чели и Вие. Предпочитах повече проза, отколкото поезия. Моите любими книги за морето бяха в поредицата „Световни морски новели” на тогавашното Държавно книгоиздателство „Г. Бакалов” – Варна, които и до днес пазя в личната си библиотека. Покрай тях прочетох и доста български автори маринисти и мисля, че познавам тяхното творчество. Вероятно съм пропуснал някои ценни книги, но това е неизбежно.

-А бихте ли посочили имена за отрицателен, паркетен пример на маринистика? Поетична, а защо не, като изключение в настоящата анкета, и белетристична?

- Не. Морето ме е научило да отминавам ненужното с мълчание. Само морето може да мълчи повече от мен. Моето агрегатно състояние е мълчанието, но морето в това отношение ме трепе всякак. С това свое мълчание съм добре известен. Говоря малко и само когато трябва. Де да можеше и с писането да е така… Пиша много, и то все тогава, когато не трябва...

Надявам се морето от читатели да ми прости.

-С кои световни поети-маринисти сравнявате творбите си и кои според Вас са истински пример в нелеката морска тематика?

- Не приличам на никого. Разказвам собствения си живот. Нека оставим сенките на гениите да си почиват в мир. И да си вършим работата. Дали на връх планината, или на самия морски бряг, поетите навсякъде са оковани в словесата – и точно поради това са най-свободните хора. „Заточението” им в думите е Божия привилегия. Може да Ви прозвучи нескромно, но приликата между Овидий и мен е в това, че и двамата сме заточени. Той - във вечността, а аз – далече от нея. Разликата е, че Овидий сам е поискал Черноморските брегове за свой изгнанически пристан. А аз нямам друг избор. Рим ще бъде вечен. Или поне докато го има Овидий. И Варна ще бъде вечна. Но мен вече няма да ме има. В това е разликата. Но за разлика от Овидий, на нас, простите хорица на перото, остава да се обичаме с лудостта на вечните.

-Къде е човекът в нея сред рояка от символи, природа, интимни и граждански полутонове?

- В епицентъра. Винаги в епицентъра. Там, където морето се натриса върху хлъзгавите скали и човек не може да устиска прав срещу вълните. Опитвал съм. Вкопчвал съм се като рак в ръбестите канари, снишавал съм глава към скалата, но не толкова от страх, колкото от почуда и граничещ с ужаса възторг, когато морето връхлита. Хиляди тонове стремглава вода са стоварвали върху раменете ми своята убийствена тежест. Работата е в това да се задържиш, на всяка цена да останеш върху изплъзващия се под теб камък, защото, пуснеш ли се веднъж, свършено е. Да останеш върху скалата дори тогава, когато не вярваш, че нарязаните от мидите длани, подгизналите пръсти и омекналите нокти, които се огъват от усилието да се вкамениш завинаги, да се врастнеш, да станеш частица, песъчинка в камъка, ще могат да свършат докрай своето, няма да се огънат и да предадат това яко човешко тяло на бездната. А след него в черната дупка да ти хлътне и мисълта.

-Прави впечатление, че внасяната от Вас символика е донякъде нетрадиционна – съдрани платна, безмълвни рибешки очи, вино, “изхвърлени на пясъка сандали”, вълнолом... С тяхната делничност обожествявате стихията, или размишлявате върху преходната човешка същност?

- Никога не коментирам собственото си творчество.

-В нахлуващия поток от “европейски” и “световни” теми върху морето не пада ли сянката на архаичност? На статичност, която вече е достатъчно възпята и може да бъде само лирически фон за други теми?

- Нищо по-старо от морето, нищо по-вечно от него. За какви „европейски” и „световни” теми говорим? Световната прамайка – Водата, ще продължава да властва в умовете и сърцата на онези писатели и поети, които имат трето око за необятното.

-Несъмнено, за да бъде актуална, българската маринистика трябва да отчита новия пулс на времето. С какво ново може да обогати тя стиховете на днешните поети – теми, емоционална палитра, символика?

- С нищо. В поезията, била тя селска, градска или морска, оскъдният човек на словото си личи на първо четене. В поезията човек влиза богат, дава всичко от себе си – и излиза, огрян от светлина.

-Между някогашния барба и днешния морски труженик стоят десетилетия на професионални и личностни трансформации. Бившият лодкар и човекът на съвремието трудно биха стояли равнопоставени в стиховете на ХХІ столетие. Като автор можете ли да направите паралел между тях и в чия полза ще отсъдите и Вие като съвременник?

- Миналото, колкото и живи спомени да носи, е мъртво. Споменът за онова романтично минало край морето ми прилича на татуирана върху гърба на времето бригантина, която се скри зад хоризонта. Нека я последваме?

-Всъщност, доколко съществува днес българската маринистика и не стеснява ли тя своето творческо поле сред вълните?

- Всеки творец е клисар в собствената си камбанария. Ролята на корабната камбана – дали на шхуна, или на презокеански лайнер, е добре известна. Нека оставим всекиго да бие камбаната според силите си.

-Може ли да има “мъжка” и “женска” маринистика? Изкуствено ли е това разделение? И ако не е, по какво се различават двете творчески групи?

- Аз не деля творчеството на „мъжко” и „женско”. Не разбирам защо трябва да се подхожда диференцирано. Смешно ми е.

-Какво трябва да знаят младите автори, когато се докосват до темите за морето? Има ли стойностни имена и бихте ли посочили някои от тях?

- Няма особени изисквания, а универсалните съвети са нелепи. Просто е – да вярват, че техният „прочит” на морето е единствен, но да не забравят, че и преди тях други са „чели” океанските хекзаметри.

-А имате ли свои поетични следовници? Свои ученици? Ще им кажете ли, както споделихте с читателите, че укорихте морето: “Не дрехите, ти кожата ми смъкна!” И че този укор всъщност е формула за постоянство в маринистиката, за да бъде тя стойностна и убедителна...

- Мисля, че нямам следовници. Още по-малко – ученици. Върша си работата, пък който поще, нека си крадне „занаята”.

-Защо толкова често поетите свързват морето с любовта? Което пък Вие не си позволявате толкова често. С него Ви свързва повече грубовата, но разбираема обич. Считате ли се, без това да звучи сладникаво, за човешки син на морето?

- Написах и аз по реда си книги с проза и с любовна лирика, в която морето е основен „фон” на любовта – „Деца на рая”, „Остави ме, Любов!”, „Аз съм светлият мъж към безкрая”, „Усмирителна риза за ближния”, „Слалом между мълнии”, повестта „Сезонът на спасителя”, сборникът с разкази и новели „Семейно легло”, почти във всички свои книги имам стихове за море и любов. Сигурно и след хилядолетия поетите ще „ситуират” любовта си на морския бряг, защото там е чисто, светло и вечно.

-Ако по стечение на житейски обстоятелства бъдете лишен от него, можете ли да поставите като център на стиховете си полето, Балкана, схлупената селска стряха?

- Това няма да ми се случи. Където и да ме отвее вятърът, ще си виждам и ще си смислям морето.

-Лирическият Ви герой е харизматичен. Той прилича на непохватно издялан от буца сол, но трудно може да се докосне с делничните ни пръсти. Какво ни внушава с повика си от “Посвещение”?

„Ела да видиш моето море!

Преди вълната да ми види сметката.

Преди сафридът да ме отвлече

по своите вакхически хоризонтали...”

- Нищо повече от желанието всеки един от нас да се връща – било за ден, за час, при морето. Ето, и днес ходих да го видя. И го видях. Доколкото може да се види, обхване и прозре необозримото. Огромно. Разчорлено. Ветровито. Зимно море. Да, да… Зимно море посред лято. Аз все такова го виждам. Такова море има само в сънищата на поетите. Или поне в сънищата на поетите, които не могат да спят. В сънищата на курортистите морето е само досадни птичи ята, които цвъкат покривите на автомобилите, кресливи чайки, леки вълни, скъпи плажни чадъри, водни колелета, гаджета край квадратните мускули на спасителите, семкаджии и мангали, които продават грозде, домати, праскови, рапани и риба на плажната ивица.

Морето има странната способност да успокоява душата. И да я тревожи. Когато слизах към брега, имах нужда да видя рошавите вълни. Докато оставях стъпките си по замръзналия плаж, и докато пиех горчивия дъх от гребена на вълните, грохотът му издигаше душата ми на възбог и я стоварваше върху обръснатите от ветрилниците пясъци. После си тръгнах. Тръгнах си – и не мога да отмия солените му пръски от лицето, очите и паметта си. Именно то, морето, взриви, разпердушини и нацепи сънищата ми на солени парчетии. Колкото и странно да ви се струва, именно морето, а не луната, е онази част от Вселената, която държи душите ни будни.

Сигурно отстрани изглеждаше ужасно смешно, но докато гледах два смешни помияра да рият плажа с хъс на изкопчии, взех една клечка и написах на вкочанените пясъци до раззинатата паст на вълните: “Обичам те, мое мило Отечество!” Вълните проточиха език и забърсаха свещените за всеки българин думички на Любен Каравелов. Е, какво пък, простено им е. За морето няма Трети март. Втори юни. Или Девети септември. Няма Яворов, Ботев, Каравелов. Няма и Станков. Те могат да зачеркнат всичко. Дори човешки живот.

В разпилените плажни хармани от изхвърлени миди, камъчета, клечорляци и сметен от ветрилниците боклук намерих един, обелен от дългата битка с вълните, корен, който прилича на жена, издигнала ръцете си в молитва. Сухи, чворести, опънати силно напред и нагоре ръце на жена, която се моли със сълзи на очи. Със солени сълзи. Вдигнах корена и го прикътах под якето, в сухеца на пазухата си. Отнесох го у дома. Кръстих си я тази дървена женка България. И я спасих от несретниците и пияндетата, които събират изхвърлени от яростното море талпи, дъски, коренища и дървении, палят огньове и пият ментета в съблекалните на южния плаж под Варна. Някой ден може да ви я подаря.

Ако и вие слезете с мен на брега, обещавам ви, че ще намерите нещо дребно, нещо на пръв поглед безсмислено, но скъпо, за себе си. Някоя древна мидичка. Господ знае защо откъртена от своята скала прамайка. Окото ви ще се спре на откъсната щипка от рак, предал Богу дух миналото лято. Душата ви ще тръгне подир валмо тръни, подгонено от вятъра. Ще сторите поклон на осолена от една гора бой в прибоя причудлива дървенийка или години търкаляно по дъното шише, обрасло с миниатюрни ракушинки, някоя изтървана монета, изненадващ спомен за топлинка, която липсва на всички нас, но която се връща.

Избягайте от работа и елате. За петнайсет минути. Няма да пропадне Родината, я! Или няма накъде повече да пропадне. Щом като на някой пуст и далечен бряг морето продължава да бие корените й… И докато в нечии шепи към небесата молитвено издига ръце последното коренче на България.

И какво послание бихте отправили към читателите на тези редове?

- Да четем заедно морето. И да го пазим – така, както пазим Святата книга на живота.

Взето от: http://knigi-news.com/?in=pod&stat=5630§ion=10&cur=5