"Островът" е малък прозорец към един друг свят, който много обичам, но за който има все по-малко време. "Островът" е нещо, което в дълбочина може да бъде чувствено разбрано само от "морето родени", така както "Върхът" може да бъде почувстван в пълнота само от родени в планината. Аз... един от Бургас, от онзи Бургас, който загубихме и който никога повече няма да бъде "градът от детството"...
Общо показвания
понеделник, 11 октомври 2010 г.
Ода за бат Петьо Пандира
Истинското име на Петьо Пандира е Петър /Петко/ Благоев. Роден е в поморийското село Каменар. Името му е станало нарицателно не само по Черноморието, то е знаме за всички майтапчии… Спасителят, който пълни два чувала с въздух и скача от моста, за да извади давещия се софиянец… Вечният спасител, който свири неистово със свирката си на непослушните летовници и им казва: “По-добре аз да ти свиря, отколкото духовата музика!”… Колоритният Пандир, който постигна американската мечта и се пенсионира като …. шеф на всички спасители…
Той не е родом от Бургас, но с вечната си моряшка фланелка и накривена фуражка, минава за най-големия бургазлия. “Аз, чайките и часовникът на гарата сме най-старите бургазлии”. Това е ключовата реплика на бат Петьо Пандира – легендарният бургаски спасител, зевзек, бохем и пияница.
Ода за Петьо Пандира от Бургас
Сред рибя смрад и дим в рибарска кръчма,
на груба маса – за едно на крак
за малко спира, дълго си отива,
морета седем в чашата бучат.
Костюмът му – фланелка на райета
и бяла шапка, килва я с фасон,
умее и със риби да говори,
и дами ще посрещне със поклон.
Уж само за едно, а после колко
ще палят огън в слаба мъжка гръд,
не вярвам и самият той да знае -
рибари пият, чаши не броят.
Една…, че друга… – пак е млад спасител,
а от морето ражда се жена,
Венера се изправя от вълните
и удря го пред него на молба:
“Помогни ми, аз пръстен скъп изгубих!”
и капят, капят бисерни сълзи,
за миг припламва жал в сърцето мъжко,
не вярва той обаче на жени.
“Но моля ви, мадам, какъв тук пръстен?!
Кипи морето и е същи ад”.
Но как пред дама днес да се изложи
и осем метра зад гърба летят.
Надолу осем метра. Нещо блясва!
И цяла е душата му във смут:
“Мастички колко после ще поръчам…?!
Но, Боже мой! Това е изумруд!”
Присяда сам на дъното и мисли,
и дълго мисли – съвест го гризе,
от рибите акъл не ще да вземе,
че рибите са с женски ум и те.
Но разум трезв накрая надделява
към горната земя гребе с размах:
“Мадам, как ужасно съжалявам!
Акула го погълна – аз видях.”
“Елате вий, приятели, седнете!
И искам тук за всеки по една!
Във ваше име днес дори изгубих,
една същински изумруд жена.”
Сред рибя смрад и дим в рибарска кръчма,
на груба маса – за едно на крак
за малко спира, дълго си отива,
и кръчма е сърцето му, и бряг.
Такива все до изгрев ги говори
и слушат го от скитник до поет,
във чаша сбира сините простори,
запазил за отвъдното билет.
И върна се душата при морето,
но вярвам, че дори във този час,
за помен някой глътка му отлива,
и спомня си Пандира от Бургас.
Лили Качова
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
БАТ‘ПЕТЬО ПАНДИРА
ОтговорИзтриване„Марсилия, Марсилия, на майката му дивия!
Небето фрашкано – звезди и тук-таме – луни!“
(Една от лакърдиите на бат’Петьо Пандира)
Изгниха всички дървени гемии,
заминаха железните моряци,
и никой днеска в кръчмата не пие
с небивалици мешани коняци.
Но в приказка за вечно будна кръчма
забравила за старата си слава
понякога се връщаш, откъдето
отплавали са старите бараби.
Глава от паламуд ще помиришеш
и после ще гаврътнеш чаша вино,
ще хвърлиш в табла някой „щипан“ дюшеш
и ще се върнеш в своя век отминал.
Спокоен ще се върнеш там, защото
успя да зърнеш туй, което трябва
на твоя дяволит Бургас окото,
моряшкото, все още да зарадва:
Едно момче да гледа под платната,
във лъч зелен как залезът умира,
за алени платна в далечината
поне едно момиче да се взира.
Адриан Василев