Ода за бат Петьо Пандира

Истинското име на Петьо Пандира е Петър /Петко/ Благоев. Роден е в поморийското село Каменар. Името му е станало нарицателно не само по Черноморието, то е знаме за всички майтапчии… Спасителят, който пълни два чувала с въздух и скача от моста, за да извади давещия се софиянец… Вечният спасител, който свири неистово със свирката си на непослушните летовници и им казва: “По-добре аз да ти свиря, отколкото духовата музика!”… Колоритният Пандир, който постигна американската мечта и се пенсионира като …. шеф на всички спасители…
Той не е родом от Бургас, но с вечната си моряшка фланелка и накривена фуражка, минава за най-големия бургазлия. “Аз, чайките и часовникът на гарата сме най-старите бургазлии”. Това е ключовата реплика на бат Петьо Пандира – легендарният бургаски спасител, зевзек, бохем и пияница.

Ода за Петьо Пандира от Бургас

Сред рибя смрад и дим в рибарска кръчма,
на груба маса – за едно на крак
за малко спира, дълго си отива,
морета седем в чашата бучат.
Костюмът му – фланелка на райета
и бяла шапка, килва я с фасон,
умее и със риби да говори,
и дами ще посрещне със поклон.
Уж само за едно, а после колко
ще палят огън в слаба мъжка гръд,
не вярвам и самият той да знае -
рибари пият, чаши не броят.
Една…, че друга… – пак е млад спасител,
а от морето ражда се жена,
Венера се изправя от вълните
и удря го пред него на молба:
“Помогни ми, аз пръстен скъп изгубих!”
и капят, капят бисерни сълзи,
за миг припламва жал в сърцето мъжко,
не вярва той обаче на жени.
“Но моля ви, мадам, какъв тук пръстен?!
Кипи морето и е същи ад”.
Но как пред дама днес да се изложи
и осем метра зад гърба летят.
Надолу осем метра. Нещо блясва!
И цяла е душата му във смут:
“Мастички колко после ще поръчам…?!
Но, Боже мой! Това е изумруд!”
Присяда сам на дъното и мисли,
и дълго мисли – съвест го гризе,
от рибите акъл не ще да вземе,
че рибите са с женски ум и те.
Но разум трезв накрая надделява
към горната земя гребе с размах:
“Мадам, как ужасно съжалявам!
Акула го погълна – аз видях.”
“Елате вий, приятели, седнете!
И искам тук за всеки по една!
Във ваше име днес дори изгубих,
една същински изумруд жена.”

Сред рибя смрад и дим в рибарска кръчма,
на груба маса – за едно на крак
за малко спира, дълго си отива,
и кръчма е сърцето му, и бряг.
Такива все до изгрев ги говори
и слушат го от скитник до поет,
във чаша сбира сините простори,
запазил за отвъдното билет.
И върна се душата при морето,
но вярвам, че дори във този час,
за помен някой глътка му отлива,
и спомня си Пандира от Бургас.

Лили Качова