Христо Фотев последният мохикан

Автор: Татяна Тасева
в. Новинар 2006

Любовта, мълчанието и историите за Христо Фотев от втория том в колекцията на "Новинар"
Най-разказваната история за Христо Фотев е толкова невероятна, че може и да е истина. Всички се кълнат, че се е случило, че са го видели с очите си.

Една сутрин виждат Христо Фотев по анцунг и чехли в кафенето на писателите в София. Тази среща е малко неочаквана, защото той живее в Бургас, макар че често идва тук. Питат го какво става? И той им казва: "Жена ми ме прати за топъл хляб и аз се озовах тук." После отиват до пощата, където Христо Фотев изпраща следната телеграма на близките си: "И в София няма топъл хляб." Какво се е случило след това, колко време е продължило неочакваното пътуване на поета никой не знае. Изобщо хора, които са го познавали и често са седяли на една маса с него, казват, че Христо Фотев обичал изненадващите решения.

Така ненадейно започва да се занимава и с поезия. Пише първите си стихове още като ученик във фабричното училище за някакъв стенвестник. Изненадите в живота му са много. Роден е в Истанбул, но винаги е обичал Бургас и къщата си в Равадиново. Мечтаел да стане художник, но става поет. Намира голямата си любов, но бяга от нея. Търси спокойствие, но винаги е обичал "Дон Кихот" и "Робинзон Крузо".

Изследователското чувство го отвежда и на археологически разкопки на о. Св. Анастасия, където по цял месец живее като отшелник. "Христо ми беше работник в разкопките. Всяка година участваше и за него имаше специално запазена стая в манастира. Нямаше ток, ядяхме миди и се чувствахме като на Ноев ковчег", разказва професорът по археология Иван Карайотов. "Единствен Христо вярваше, че ще стана професор. Другите ме мислеха за развей прах. Той беше много прозорлив, естествено интелигентен. Последният мохикан - такива хора като него вече няма. Беше великодушен, бохем и когато получи хонорар, черпеше всички. В компанията ни тогава имаше много капитани и все за пътешествия се говореше. Въпреки че някои сега обясняват, че нямал образование. Христо беше чел много, кога беше изчел цялата класика, не мога да ви кажа. Имаше страхотно асоциативно мислене. И сега се сещам в сладкарница "Малина" веднъж ми разказа как с Константин Павлов живеели до хореографското училище в София. И така ми ги беше описал тези балерини, че като отидох в София, само балерини ми се привиждаха по улиците, спомня си още Иван Карайотов, който познава поета около 30 години.

Целият живот на Христо Фотев преминава като един тъжен рицар, за когото малко хора днес, 4 години след смъртта му разказват. "Христо Фотев не е в историите. Той беше човек на дългите разговори, от които след време остава само усещането, а то трудно се обяснява", казват те.

В последните години от живота си поетът говори все по-малко, затваря се в себе си и може би постига онова мълчание, за което разказва в единствената книга, писана за него до момента. (Разговори с Христо Фотев, К.Гоцев).

"Искам да култивирам у себе си едно мълчание като на баща ми. Той можеше да мълчи с часове, когато е с друг човек, и въпреки това другият да остане с чувството, че той участва в диалога. Едно облагородено, едно обетовано мълчание?.

Въпреки това Христо Фотев достатъчно говори със стиховете си. Две от най-хубавите му стихотворения - "Колко си хубава" и "Морето само живите обича..." са включени и във втория том от колекцията на в."Новинар".

Интересни са историите и събитията, които стоят зад думите.

Фотев често говори за голямата си неосъществена любов. Той има три брака. За съпругата си Уляна, за която е женен повече от 25 години, признава, че го е научила да обича.

Стихотворението "Колко си хубава" обаче е за пропусната и неслучила се любов. Посветено е на М.К. Зад тези инициали е скрито името на едно момиче от Бургас ? Мила Керемедчиева. Тя е с 10 години по-млада от Христо Фотев. "Бях влюбен, страдах и бях щастлив. Бях премного влюбен, за да се оженя за нея. Аз нараних това момиче много...И ужасено от мен избяга чак в Барселона, където живее и сега", разказва поетът.

Както любовта, така и морето, Бургас са особено важни за Христо Фотев. Той признава, че някои от най-хубавите стихове са му хрумвали в бургаските кръчми или някъде по "Богориди" на път към къщи с онзи некупен хляб.

От бежанската махала в Бургас и брега на морето са и най-силните спомени на поета, които години по-късно се превръщат във виртуозни стихове. Такава е историята и на второто стихотворение, включено в колекцията на в. "Новинар".

"Морето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега..."

Една сутрин, когато е само на 16-17 години, Христо Фотев се разхожда зад старото казино. Долу, на брега - суматоха. Хора хвърлят парче платно на плажа. След няколко часа се разбира, че това е трупът на едно момиче - съученичка на Фотев. Години по-късно се ражда стихотворението.

"Лично познавах това момиче. Едно русо, пясъчен тип момиче, което ме вълнуваше. Това ме порази. Мислех, че съм забравил случая, но той ме е тревожил до деня, не помня кой, сигурно в Бургас, седнах и написах директно ....стихотворението", спомня си поетът.

Морето, жените, любовта могат да се превърнат в страхотна поезия, ако си Христо Фотев. Вторият том от поредицата на в. "Новинар" ви дава възможност да се убедите сами.


"Бамбука" е едно от любимите кафенета на поетите от поколението на Христо Фотев. Там се събират всички интелектуалци - художници, писатели, артисти. Митичното кафене се намира по диагонал на Народния театър и вече отдавна не съществува, но редовните му посетители не са го забравили. Държавата предприема доста хитър ход, като създава кафенета по гилдии и така унищожава местата, където се разказват вицове срещу тоталитарната власт и може да възникне брожение.

Преди това обаче писателите имат още няколко "острови на свободата", както ги наричат.

"Млекото" на ул."Граф Игнатиев", което е затворено много бързо.

После се преместват в "Шапките" на ул. "Васил Коларов", след това в кафене "Бразилия" на "Витошка".

Така свършва историята на митичните писателски кафенета, където се събират хора с бунтарско мислене.