„Когато Пандира сядаше под чадъра, определен за главния спасител на плажа, и запалваше цигара, около него веднага се събираше тълпа от всички възможни възрасти, като се започне от дребосъците и се стигне до белокоси пенсионери, доколкото те ходеха да се къпят в ония първи години на „курортния бум“, защото, тогава да се прави плаж не се считаше за особено сериозно занимание“ – пише в спомените си Петър Незнакомов.
Ето и някои от историите:
Седяла царската дъщеря на плажа и плачела. Минал бат Петьо Пандира и я попитал защо плаче.
„Загубих си пръстена”, проплакала царската дъщеря.
„Не бой се”, казал Пандира и се гмурнал в морето.
Плувал, плувал, плувал по вода, няма пръстен. Тъкмо да се откаже и покрай него минава паламуд, стиснал пръстена със зъби.
„Дай пръстена бе, паламуд”, изкрещял бат Петьо. Паламудът отказва.
„Дай пръстена бе, паламуд!”, паламудът отново отказва. Прас, прас два шамара и паламудът изпуснал пръстена. Сграбчил го Пандира, изплувал на повърхността и го върнал на царската дъщеря.
Тази история има различни версии:
Вместо царската дъщеря пръстена си загубило едно чехкинче. Отишло то на десети спасителен пост, където работел като спасител бат Петьо. През сълзи разказало как си загубило наследствения пръстен.
Гмурнал се Пандира два-три часа, далдисвал накрая намерил пръстена – един такъв златен с диамант. Седнал бат Петьо на дъното и започнал да мисли – да върне пръстена или да не го върне. Мислил, мислил, запалил една, втора, трета цигара и продължил да мисли. По едно време чул глас: „Бат Петьо, върни пръстена на момичето!“ Бат Петьо най мразел някой да му казва какво да прави. „Абе кой си ти, че ще ми казваш да върна пръстена?“ „Аз съм твоята съвест“, отвърнал му гласът. „Ниц бе (стига бе на бургаски сленг – бел. авт.), бат Петьо няма съвест“, отвърнал Пандира, пуснал пръстена в гащите и изплувал. Вечерта изпили парите с аверите (приятелите – бел .авт.). Това е единия финал на историята. Другият е, че бат Петьо върнал пръстена на чехкинчето да помни с добро Бургас и Пандира.
След унгарските събития през 1956 г. милицията започнала да арестува по-известните бургазлии, които говорели срещу властта. Пандира се покрил в къщи. След три-четири дена, разказва Петьо, минал през дома му Тома Курназа, негов авер: „Пандир, ела да пием по едно”. Зевзека се показал и пак се скрил в дома си. Обаче след няколко часа дошли милиционерите с „мандолините“ и го прибрали. „Качват ме на камиона, разказва години по-късно Пандира, и в Белене. Бой, глад, въшки като скариди. Добре, че имаше авери, че издържах“, изповядва се той. После, като го питали къде е бил толкова време, отговарял, че е бил в Оксфорд, на обмяна на знания.
Всъщност бургазлията няколко пъти е бил въдворяван в Белене.
При едно от делата го обвинили, че е откраднал водопроводните тръби на гробищата. „Уважаеми съдии, за какво ме съдите? Може ли да бъде хулиган мъжът на Надка – ударничката? Може ли тя да води хулиган? Откраднал съм една тръба. Умрелите вода не пият!“, казва в своя защита Пандира.
По този повод той разказвал, че сълзите му потекли по пода: „Кап, кап, кап.“ Портиерът отворил вратата и попитал: „Кой чука?“
Жената на бат Петьо Надка, е неизменен персонаж от неговите истории. Прибрал се една вечер Пандира вкъщи и казал на Надка: „Жена, събличай се.“ Надка се съблякла. „Лягай в леглото“, казал спасителят. Тя легнала. „Завий се!“ Надка се завила. „Заспивай… аз отивам да пия“, казал Пандира и тръшнал входната врата.
От Белене е останала и следната история. Тъй като бат Петьо Пандира бил зевзек, но безобиден, го оставили да храни кокошките и патките. Пандира наблюдавал как кокошките кълват зърно по зърно, а юрдечките гълтали по няколко наведнъж. Възмутил се той от тази природна несправедливост, хванал патките една по една и им изпилил с шмиргел човките и те да ядат пестеливо като другите птици.
Пандира се запивал в „Морски вълни“ с компания. По едно време в ресторанта влязъл Никола Анастасов. „Браво бе, Кольо! Идваш в Бургас и не се обаждаш“, провикнал се Пандира. „Ами къде да те търся“, започнал да се оправдава артистът. „Къде, риташ първото паве, няма значение кое, като стъпиш в града, и то ще ти каже къде съм“, отвърнала му бургаската легенда.
Стои Пешо Пандира в Казиното с някаква. Минава друга бургаска капия – Йотата и леко бута стола на мацката.
-Йота извини се на мандамата!
-Мараба Пешо, как си?
-Йота извини се на мандамата – надига се Пешо от стола.
Йотата е три пъти по-едър от Пешо.
-Кво ти става бе Пешо?
-Пешо, сядай да не стане скандал – намесва се мандамата.
-Мълчи ма курво! Йота, извини се на мандамата!
Петьо Пандира: „Взимам два чувала с въздух и скачам от моста, от горния етаж. Предно кълбо, задно кълбо, чупка в кръста, лястовичка, буф, дълдисвам. 8 метра. Сядам на един камък на дъното да си почина, запалих една. Един вътрешен глас ми вика: Бат Петьо както си се изпотил, ще изстинеш на този мокър камък. Ставам аз, плувам, плувам, плувам. По едно време излязох да си взема въздух, гледам фара на Поморие. Айде обратно”.
Цялото Черноморие знае как Петьо влизал в казиното, грабвал един от онези виенски столове, дето са с шперплатово дъно (прогнило от крайморската влага), вдигнал го над главата си, трескал го о главата си и с глава пробивал дъното на стола. И как после запитал едни озадачени шведи „Що пиете нашия хубав български димят!“
Веднъж вдигнал стола над главата си, но прогнилите виенски столове с шперплатови дъна били сменени с български столчета с букови дъна. Бат Петьо се треснал по главата и се самонокаутирал.
Насъбрали се много хора на стария мост. Повъртял се Пандира, че никой не му обръща внимание, па взел един рупор и се развикал: „Хайде качвайте се всички, мостът заминава за Поморие…“
Бат Петьо бил мобилизиран и трябвало да пази една мина от Втората световна война, която морето изхвърлило край Варна. И той пази тази мина, но идва един чех (чехи той казва на дошлите в града селяни) с гега и пипа.
“Не пипай.” Той пипа. “Не пипай.” Той пак пипа. “Шлинк – гегата му я намериха в Пловдив.”
Спасителят, който пълни два чувала с въздух и скача от моста, за да извади давещия се софиянец… Вечният спасител, който свири неистово със свирката си на непослушните летовници и им казва: “По-добре аз да ти свиря, отколкото духовата музика!”… Колоритният Пандир, който постигна американската мечта и се пенсионира като …. шеф на всички спасители…
Пандира умира през 1986 г., на 67 години. Казват, че си отива от този свят като щастлив мъж – нетрезвен и върху жена.
http://vodno-spasiavane.com/2010/03/21/
Няма коментари:
Публикуване на коментар