Гърмят с топ по цацата

Автор: МИЛЕНА ДИМИТРОВА
Публикувано: 24 Часа

Отряд въоръжени полицаи се хвърли срещу... няколко колиби, скрити в камъша на устието на Ропотамо. Цялата строгост на закона се стовари не върху бандити, не върху престъпна мрежа, не върху трафиканти, а върху двайсетина рибари от Южното Черноморие. По телевизията показаха как полицаите, въоръжени до зъби, се оплитат в лиани и папури, но с голи ръце изтръгват една ламарина. Разпердушиниха даже една скована от дъски маса. В общ план униформените напредваха по пясъка, загърбили морето, и се втурнаха срещу... няколко души, които цяла нощ са вадили мрежи с лодките сред вълните, защото точно сега е сезонът за улов - преди студът да натисне земята и да прогони рибата към по-топли води.

Явно гледката със свирепите бранители на реда е трябвало да респектира. Да покаже как бургаската ДНСК не се бои да руши, та да стресне електората толкова силно, че да му държи влага до изборите. Отсега обаче искам да се подпиша, че точно имитацията на доблест ще вгорчи настроението на властта, която не смее да бутне някой от дворците по същия черноморски бряг, край язовирите в Ивайловград и до Самоков. Само ги гледа от хеликоптер!

Кадрите с навъсените полицаи в устието на Ропотамо бяха по-скоро срамни заради неадекватната им строгост. Руши се храбро, несъмнено - само че падат временни пристройки от подръчни материали, а не бетонните палати, хотели, лазурни басейни, марини и крепостни зидове.

Целият фалшив драматизъм с полицейската акция срещу рибарското селище лъсна миг по-късно пак по телевизията. По най-големия обществен канал министърът Росен Плевнелиев обясни във вторник сутринта: “Ние не политиканстваме... ДНСК няма пари, но Министерството на регионалното развитие и благоустройството ще осигури средства за събарянето на незаконните сгради... Бюджетът ни за това е към 100-110 хиляди лева, ще дадем и от себе си...”

Толкова популизъм в утринния тв блок ми се видя прекален, грабнах молив и записах точните цитати от устата на министъра, когото иначе смятам за един от успешните. Дори да изчезнат при по-късните видеомонтажи, добре чух думите му и даже си ги записах. Вметнатата полуфраза “Ще дадем и от себе си” звънчеше като куплет от съветски химн “Грудю проложим себя”.

Ама фалшиво.

Разобличават го най-напред посочените цифри - парите биха стигнали предимно за ПР, а не да се срине гледката от хеликоптера. С дребни куки не се ловят едри риби, а бюджетът бездруго се чуди как да си закърпи дупките.

Ето защо най-безобидният пейзаж за подобна доблест са именно колибите. Министърът изброи, че край Ивайловград има 90 незаконни обекта, на язовир “Искър” - 94, а при рибарите в Бургаско - 225 постройки извън закона!

Градацията обаче не прикрива разликата: колибите на рибарите не са вдигнати от пристъпите на демокрация през последните години извън закона, а и бащите, и дядовците на днешните рибари са се подслонявали там. Тези постройки не се използват като вили, нито целогодишно. Наесен, когато излезе паламудът, мрежите се хвърлят нощем. Призори рибарите прибират лодките на тихо в устието на Ропотамо и преспиват, отдъхват по няколко часа, преди с лодките да закарат улова до кея в Аркутино, където идват търговците с микробусите и товарят таргите направо от морето.

От поколение на поколение рибарите препредават как лично цар Борис ІІІ идвал през 20-те години при тях, от неговото управление стои кеят до устието на Ропотамо. Оттогава са повечето рибарски колиби - и до ден днешен без ток, без водопровод, без урбанизация.

Поради това са мишена, удобна за евтина и показна полицейска акция. Впрочем една от предишните екоминистърки също си беше наумила да унищожи рибарското селище като недостатъчно екологично, но кротна, като си построи масивна вила в един от съседните заливи. Не помня дали днешният началник на МРРБ, роден в Гоце Делчев, стигна до Аркутино, не намерих данни да е обикалял дотам преди изборите. Може и поради това да тъне в заблуда, ако от Бургас не му казват цялата истина.

Би било жалко, ако опитният предприемач Плевнелиев остане в историята като министър на разрушението, а не с градеж, който да се запомни. Вчера сутринта се видя, че и в тази политическа среда, уви, акулите ще плуват необезпокоявано, докато министри гърмят с топ срещу цацата. Пък зрителите са избиратели, чиято памет епо-дълга от един мандат.

*Авторката е журналист, член на борда на СЕЕМО, доскоро съветник в Европейския парламент.

Петьо Пандира, Христо Фотев и другите

Бургас, като космополитен град, има цяла плеяда от майтапчии и зевзеци, но Пандира надмина всички, изнесе репертоара си извън кръчмарското обкръжение и достигна национални габарити. Истинското му име е Петър /Петко/ Благоев, а паспортът му е поморийски /с.Каменар/. Името му е станало нарицателно не само по Черноморието, то е вимпел за всички майтапчии... Известен е още като бат Петьо Пантерата, бат Петко Боримечката и пр... Спасителят, който пълни два чувала с въздух и скача от моста, за да извади давещия се софиянец... Вечният спасител, който свири неистово със свирката си на непослушните летовници и им казва: “По-добре аз да ти свиря, отколкото духовата музика!”... Калоритният Пандир, който постигна американската мечта и се пенсионира като .... шеф на всички спасители...
И той като майстора-лирик Христо Фотев /роден в Истанбул/ не беше от Бургас. В онези години малцина знаеха това, но бат Петьо с вечната си моряшка фланелка и накривена фуражка, минаваше за най-големия бургазлия. “Останахме само аз и гларусите, казваше той.”...
Освен всичко друго те живееха с поета в един блок, в един вход, на съседни етажи. Патешката походка на Пандира беше добре позната из града. “Аз обслужвам центъра”, обичаше да казва той. Имаше предвид, естествено ,всички питейни заведения из центъра, само из центъра на морския град. Пиеше си утрешното кафе в сладкарница “Черно море”, после се спускаше надолу по главната /дн. “Александровска” бивша “1-ви май”/, отсядаше в малкото “Балканче” или в “Морски вълни”/”Рибите”/, както му казваха бургазлии; по обяд беше в стария “Интернационал” /или “Интера”/, но никога не достигаше до пристанището. От срещи, наздравици, почерпки, закачки и обмен на вицове не му оставаше време. А и не беше нужно... Капитани, моряци, артисти, художници, творци на перото, кибици - всички бяха около него...
Изпълни и най-голямата си мечта, направи 1-2 курса с параходите, върна се от Гибралтар, от магазинчето на Маноло, с чисто ново дънки, кожено яке и ... ботуши. Обичаше да пие от стария “Памид” /0.89 лв./, дето вече го няма, но лятно време подпийваше и... ментовка.
И казваше поучително на младите: “С мента се започва, с мента се завършва!”... Любимата му песен беше: “Само ти, сърце, си ми приятел”...
Пандира, бургаският вицажия, но защо Пандира, защо този прякор? Навремето, като млад войник, бат Петьо бил редовно наказван както за чешитското си поведение, така и за колоритния си език и обноски... Ето и гениалната случка, която още движи умовете на по-старите бургазлии, някои от тях служили със сметохвореца:
Цар Борис III обичал да ловува из Лонгоза, край устието на Ропотамо. В онези години България била както в обтегнати отношения с Турция, така и със Съветския съюз. Войната тропала по безмилостния си начин ... Редник Благоев дежурял на пост и се чудел какво да прави... Отведнъж пред очите му се разкрила нерадостна гледка, която заплашила реалното му съществуване. Патрулът, който бил в обход, забелязал съмнително лице и, естествено, го арестувал на часа. Спуснатата заповед била неумолима: “Да бъде задържано и арестувано всяко съмнително или цивилно лице в граничния район”.
Царят, естествено, бил цивилен. На всичкото отгоре носел съмнителна шапка с перце, които в този район не са особено препоръчителни, имал пушка и най-важното се оглеждал... подозрително. Патрулът, който всъщност носел топъл хляб от близкото селце, подкарал смаяния ловец, без никакви обяснения, към заставата. Буквално на върха на ножовете си... Старшият яздел на войнишкото магаре, а другият войник подмушвал пленника.
-Ето го, той е! Водят ни го! Познах го по носа! -извикал с гороломния си бас бъдещият Пандир.
Отдалеч изглеждало, че царят идва на гости, на инспекция, на разходка. Само, дето положението било по-сложно... Командирът на заставата веднага схванал ужасяващата ситуация и изкомандвал: “Мирно! За почест! Глави надясно!” Само че войниците не гледали Н.в., а дежурния, който с едната си ръка сочел към портрета на Върховния главнокомандващ всички въоръжени сили на царството, а с другата - истинския главнокомандващ, пребледнявал от гняв. Царският лов бил пропаднал...
Войниците от патрула получили по една нашивка за “изострено внимание”, а после командирът изкомандвал: “Войник Благоев, марш под пандерата! Двайсет и четири часа! Друг път да се обаждаш навреме”...
След два-три дни до заставата се получили телефонограма да си отнесат някакъв секретен колет от интендантството. Донесло го пак вечното войнишко магаре. Когато го разопаковали, оттам цъфнал портретът на Негово царско височество на всички българи Борис III “Ей такъв, беше голям - разтваряше слабоватите си ръце бат Петьо - като трикрилен гардероб! Кво стана после с него, кво го направиха ле-е-ваците, никой не знае!”...
Тъй че, Н.Ц.В. всъщност се пада донякъде и кръстник на бат Петьо. Защото забравената думишка “пандера” /ит.-гр./ означава... знаме. Ето и 2-а примера: “Консулите отишли при Сюлеман паша, молили го да не закача Пловдив”. Затова консулът /гръцкия/ си събира пандерата” /Ив.Вазов”. И още: “Дай, Боже, да имаме по-често такива празници, защото те са, които носят напредъка и щастието на народа, а не ония празници с фишеци и пандери”. /Ал.Константинов/*.
Постепенно пандера, пантера /знаме/ се обургазлява на пандир, пандира и така се обезсмъртява една забележителна личност от бургаската бохема. Един абсолютен бохем от най-висока класа, в който имаше нещо чаплиновско - в походката, в слабоватото тяло, в невероятния миманс на лицето, в изригващия от дълбините на душата му 10-балов дрезгав глас, който и досега мнозина се опитват да имитират неуспешно... Тъй че тези, в сухотата на страната, които го наричат Пантерата /пандерата/, трябва да знаят, че прякорът не идва от хищното и силно животно. Същото се отнася и за песента: “Напред, след славния пантер /пандер/...”.
И още един случай. Който показва тежестта на родната среда. Преди коджа години известни бургаски и софийски артисти организираха смешен спектакъл, озаглавен “100 години смешно театро”. Под имената на известна наши комици като Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Никола Анастасов и пр. светила на хумора бе изписано и това на ... Петьо Пандира. Репетициите минаха безупречно, генералната също. Наближи великият ден... Мощната светлина на прожектора освети сцената на Сатиричния. Беше пълно с бургазлии и поклонници. Всички знаеха, че Пандира не може да играе, че той е цар на “малката сцена”. Уговорено беше... само да се появи. Но той се появи и ... падна... Великите комици веднага отреагираха и всички помислиха, че сцената е от сценария. “Беше абсолютно тъмно, казваше след време той, как да играя в пещера?!”....
През последните години от живота си Петьо Пандира беше неотменим аксесоар от тогавашния клуб на културните дейци /сега несъществуващ/, където бай Георги вареше най-вкусния боб на света... Тук редовни клиенти бяха артистите Светослав Иванов /Славито/ и Георги Георгиев /Гец/ и двамата родом от еленското селце Разпоповци /дало най-много артисти в България/, вече покойници/, науморимия Досю Досев/ наздраве на Созопол!/ гръмогласния Генко Генков, който не се страхуваше от никого, идваше Георги Баев /Джурлата/, Александър Притул /Шурата/, бати Петьо /бай Деб, шахматиста и най-добър счетоводител на Бургас, Стефан Кефа, Кольо Памида, Стефан Чолаков и мн., мн. др. Чак ми е неудобно...
Христо Фотев седеше мълчалив, заобиколен понякога не от някакви известни личности, а с бохеми от ежедневието като Пандира и Бизона /Стоян Добрев/, вж.стих. /”Морето”, посветено му от поета/. И т.н.
Тъй де! Да си дойдем на думата...
В много градове по света има паматници на уникални народни хумористи и колорити, вицаджии и присмехулници, разсмивали поколения. Достатъчни са Тил Уйленшпигел, Марко Тотев, барон Мюнхаузен и дузина известни и неизвестни стихоплетци и разказвачи...
През изминалата година небезизвестен бургаски предприемач обяви решението си да вдигне паметник на известния бургазлия. То бе подкрепено от много интелектуалци и съмишленици на идеята. Ако е само предизборно обещание, това е друг въпрос?...
Христо Фотев получи своя паметник.
Време е и Петьо Пандира да погледне към морето.
Че да бъдат отново заедно...
Нали така? А, ле-е-е-ваците да си гледат работата!

Васил Лаков

http://www.podlupa.bg/ShowPage.aspx?id=913

Петьо Пандира е част от мозайката на истинския Бургас

Бях малък, когато той беше в разцвета на своята огромна популярност. Бат Петьо Пандира беше най-прочутият зевзек в България, емблематична фигура на Бургас. Вицовете му можеше да бъдат чути в Лом, Видин, в Мелник, ако щете. Казваха: “А, вие там имате една голяма капия – бат Петьо Пандира!” Това не е малко. Той не заслужава да бъде забравен!
Докато Сашо Сладура разпространяваше политически вицове и беше преследван от властите, самата власт търсеше бат Петьо да се развлича с него. Без, разбира се, да го показват по радио или по телевизия. Вицовете му бяха остроумничене на тема спасител, неземен красавец, супермен – все неща, които контрастираха с неговия външен вид. Той беше много хилав, но се самоиронизираше като се правеше на супермен – нещо, което беше много забавно за околните от безбройните компании, в които той беше винаги център на внимание.

Много бъркат тия, които го наричат пияница, те не са бургазлии. Бат Петьо си пийваше, но привличаше хората с невероятен чар и обаяние, което говори, че в никакъв случай не е бил пияница. Защото пияниците са отблъскващи. Той занимаваше компаниите до сутринта. Използваше типични изрази като: “ниц, бе” /стига, бе/; гютлек”/непреводима дума/; “една гега” вместо селянин; вместо хляб - “хабе”; “гилъм” – живея добре; хубаво не се казваше, само “готино”. Спокойно може да се направи речник с около 50 думи, които бяха така наречените негови “хашлашки изрази”.

Преди около пет години Тодор Колев ме покани в неговото шоу “Как ще ги стигнем…”. По този повод аз обявих, че се интересувам от бат Петьо Пандира и всеки, който знае нещичко за него, да ми го съобщи. Хората, които се обаждаха, канех всяка сутрин на чай и кафе вкъщи. Отзоваха се около двайсетина души, всеки разказа по нещо в различни варианти. На тези сутрешни събирания се стигаше до спорове. Един каже: “Така е, аз лично го чух.” Друг: “Не е вярно и аз лично го чух!” Смешното е, че и едните, и другите бяха прави. Защото бат Петьо импровизираше, а за да не се повтаря, сам променяше финала на измислената от него лакърдия. Това вече се превръща в своеобразен фолклор.

Има, разбира се, голяма разлика от Бургас тогава и сега. Не искам да обидя никого, но голяма част от хората са пришълци. Истинските бургазлии, които поддържаха бургаския дух стават все по-малко, за съжаление. Аз лично почти не чувствам вече прочутата бургаска атмосфера, духът на бургаската бохема. Няма ги и заведенията! Нека някой да ми каже къде сега в Бургас се събират колорити!

Можем много да говорим за традициите на Бургас, за това колко художници и поети е дал, за силата на театъра, но не можем да изключим цветущия образ на бат Петьо Пандира. Така че тези, които казват лошо за него, нека проумеят и факта, че той е част от общата мозайка на града. Всеки, който се смята бургазлия, трябва да почита този легендарен образ.

Стефан Диомов

http://www.bourgas.org/menu-Петьо-Пандира-е-част-от-мозайката-на-истинския-Бургас-348-bg.html

Петьо Пандира е част от очарованието на Бургас

Не мога да си представя Бургас без Петьо Пандира. Както не мога да си представя Созопол без Рашо, бате Насьо, Кервата, Халбата, Хитлера- хора, които олицетворяваха града. Ние бяхме приятели. Пандира беше много контактен и умееше да бъде приятел. Можеше и душата си да даде за теб. Където и да седна, приятели все ме питат: “Кажи нещо за Петьо”. Спомням си и до днес неговите истории. Разказваше как докато бил мобилизиран, трябвало да пази и една мина от Втората световна война, която морето изхвърлило край Варна. И той пази тази мина, но идва един чех /чехи той казваше на дошлите в града селяни/ с гега и пипа. “Не пипай.” Той пипа. “Не пипай.” Пак пипа. “Шлинк – гегата му я намериха в Пловдив.”
Много случки помня с него. Като спасител на морето дошла една мадама да му се моли: “Загубих си пръстена. Той е спомен от майка ми, реликва семейна. Моля ви...” “Гмуркам се – три, пет, осем метра. Гледам на дъното - няма нищо. Излизам и казвам: “Мадам, няма го.” “Моля ви, проверете още веднъж. Разбирате ли какво е това за мен – все едно, че губя нещо от себе си.” “Далдисвам пет, шест, седем, осем метра. Нещо блесва. Пръстена. Сядам долу на дъното, мисля… Съвестта ми казва – Петьо, дай го! Истинският Петьо ми казва – не го давай! Слагам пръстена в плувките си, излизам горе и казвам: “Мадам, няма го.” “Моля ви се.” “И да ми се молите, няма го.” Вечерта го изпихме с апапите.
Беше изпращан няколко пъти в Белене “на поправка”. Питам го: “Петьо, къде се губиш?” А той: “Бях в Оскфордския университет.”
Веднъж ми разказва: “Напил съм се и съм заспал на тротоара. На сутринта някой ме прескача. “Ниц, малката, къде през спалнята ми?”
Езикът му беше много лаконичен. Мисля си, че ако го знаеха автори като Радичков или Валери Петров, щяха да го направят персонаж в произведенията си.”
В една от пиесите Слабака го имитирах. Често съм имитирал гласа му. Знаех, че няма да ми се разсърди. В нашия театър му се пазеше безплатно място и го канехме на всяка премиера.
Бургас е известен като града с най-много актьори. По този повод на едно честване в столицата поканиха около 40 от актьорите. Поканиха и него. Той така занимаваше тогава публиката, такова шоу направи, че всички се забавляваха. Беше самороден артист. Поднесоха му букет, а той с характерния за него жест: “Целувам ви ръка, мадам, на една красива жена” поднесе букета на водещата Мария Тролева. Срещам го на другия ден в “Славянска беседа”. Бях щастлив, че го виждам. Почерпихме се, поръчах сандвичи за мезе. Не беше нито вечерял, нито закусвал. Оказа се, че никой не е предвидил за него хотел и никой не го е поканил. Скитал цяла нощ из града. Видях сълзи в очите му. И този човек, който е известно колко словоохотлив беше, не отрони нито дума. Писал съм за това черна точка на бургаските артисти.
Петьо участва и в един филм “Крайцерът надежда”. След премиерата в София се събра цялата тайфа от филма. Петьо носи едно картонено куфарче с дървени рамчици отстрани и тенекийки. Казва ми: “Слабак, да знаеш какво стана. Като отвориш куфарчето – вътре само карагьоз.” Вечерта – ядене, пиене. Всички бяха доволни. Веселие. По едно време започнаха да се разотиват. Един не каза: “Петьо, има ли къде да спиш?”
И пак ми разказва: “Аз се разхождам в Борисовата градина. Стана един, два, три часа. По едно време ченето ми взе да вика: “Карагьоз, карагьоз.” Мисля си, че хората са неблагодарни.
В Бургас бяха едни от най-хубавите ми години. И сега, колкото пъти си спомня за този град, неизменно се сещам и за Петьо Пандира. Без него Бургас губи част от очарованието си.

Петър Слабаков

http://www.bourgas.org/menu-%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8C%D0%BE-%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D1%80%D0%B0-%D0%B5-%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82-%D0%BE%D1%82-%D0%BE%D1%87%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%91%D1%83%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%81-347-bg.html

Бат Петьо Пандира - първия гларус на Бургас

Аз, чайките и часовникът на гарата сме най-старите бургазлии. Това е ключовата реплика на бат Петьо Пандира - легендарният бургаски зевзек, бохем и пияница.

Пунктуално погледнато, по-скоро само чайките са най-старите бургазлии, тъй като часовникът на гарата е започнат през 1908 г., а бат Петьо Пандира е роден през 1919 г. Но тези разминавания са сигурно най-малките, които се случват в историите на Пандира. Неговото родно име е Петко Благоев. Въпреки че той е може би най-известният бургазлия, корените му не са от Бургас - баща му е от Карнобат, а майка му - от странджанското село Граматиково. Според краеведа Георги Райков той е роден в поморийското село Каменар, а според други - в махалата между старата болница и старите казарми. През 20-те години това е краят на града, а веднага след тях са започвали лозята. Сега там се намира един от най-хубавите бургаски квартали - „Лазур“. През тази махала е минавал пътят за народния плаж. Точно с плажа е свързан животът на Петьо Пандира. Митко Лисицата-Димитър Георгиев (виден бургаски зевзек, лека му пръст) имаше в личния си архив една снимка, която най-добре показва началото на кариерата на Пет­ко Благоев като гларус, може би първия. На нея са Христо Георгиев-Рингата, Петко Благоев-Пандира, Георги Кондолов-Шерифа, Тома Димитров-Курназа и Петър Филипов-Румънеца като спасители на бургаския плаж през 1939 г. Петимата каяци са с перфектни тела, позират като на състезание по културизъм - с глътнати кореми и набъбнали мускули. Пандира е може би

Първият български гларус
чиито свалки на спасителен пост №10 с чужди туристки се превръщат в легенди.

Някъде от това време е историята за пръстена и царската дъщеря, която ще направи Пандира известен по цялото Черноморие. Седяла царската дъщеря на плажа и плачела. Минал бат Петьо Пандира и я попитал защо плаче. Загубих си пръстена, проплакала царската дъщеря. Не бой се, казал Пандира и се гмурнал в морето. Плувал, плувал, плувал по вода, няма пръстен. Тъкмо да се откаже и покрай него минава паламуд, стиснал пръстена със зъби. Дай пръстена бе, паламуд, изкрещял бат Петьо. паламудът отказва. Дай пръстена бе, паламуд! паламудът отказва. Прас, прас два шамара и паламудът изпуснал пръстена. сграбчил го Пандира, изплувал на повърхността и го върнал на царската дъщеря. Естествено историята има и друг вариант, социалистически. Вместо царската дъщеря пръстена си загубило едно чехкинче. Отиш­ло то на десети спасителен пост, където работел като спасител бат Петьо, и през сълзи разказало как си загубило наследствения пръстен. Гмурнал се Пандира два-три часа, накрая намерил пръстена - един такъв златен с диамант. Седнал бат Петьо на дъното и започнал да мисли - да върне пръстена или да не го върне. Мислил, мислил, запалил една, втора, трета цигара и продължил да мисли. По едно време чул глас: „Бат Петьо, върни пръстена на момичето!“ Бат Петьо най мразел някой да му казва какво да прави. „Абе кой си ти, че ще ми казваш да върна пръстена?“ „Аз съм твойта съвест“, отвърнал му гласът. „Ниц бе (стига бе на бургаски сленг - бел. авт.), бат Петьо няма съвест“, отвърнал Пандира, пуснал пръстена в гащите и изплувал. Вечерта изпили парите с аверите (приятелите - бел .авт.). Това е единия финал на историята. Другият е, че бат Петьо върнал пръстена на чехкинчето да помни с доб­ро Бургас и Пандира.

Някъде между първата и втората версия на тази история Пандира е

Изпратен в лагера в Белене

Според негови спомени, документирани в сборника „Морски таралежи“, това се случва след унгарските събития през 1956 г. Милицията започнала да арестува по-известните бургазлии, които говорели срещу властта. Пандира се покрил у тях. След три-четири дена, разказва Петьо, минал през дома му Тома Курназа, негов авер: Пандир, ела да пием по едно. Зевзека се показал и пак се скрил в дома си. Обаче след няколко часа дошли милиционерите с „мандолините“ и го прибрали. „Качват ме на камиона, разказва години по-късно Пандира, и в Белене. Бой, глад, въшки като скариди. Добре, че имаше авери, че издържах“, изповядва се той. После, като го питали къде е бил толкова време, отговарял, че е бил в Оксфорд, на обмяна на знания. Всъщност бургазлията няколко пъти е бил въдворяван в Белене. Съдили го за хулиганство, обвинявали го във всички социалистически грехове. При едно от делата го обвинили, че е откраднал водопроводните тръби на гробищата. „Уважаеми съдии, за какво ме съдите? Може ли да бъде хулиган мъжът на Надка-ударничката? Може ли тя да води хулиган? Откраднал съм една тръба. Умрелите вода не пият!“, казва в своя защита Пандира. Жената на бат Петьо Надка също е неизменен персонаж от неговите истории. Прибрал се една вечер Пандира вкъщи и казал на Надка: „Жена, събличай се.“ Надка се съб­лякла. „Лягай в леглото“, казал зевзекът. Тя легнала. „Завий се!“ Надка се завила. „Заспивай... аз отивам да пия“, казал Пандира и тръшнал входната врата.

От Белене е останала и следната история. Тъй като бат Петьо Пандира бил зевзек, но безобиден, го оставили да храни кокошките и патките. Пандира наблюдавал как кокошките кълват зърно по зърно, а юрдечките гълтали по няколко наведнъж. Възмутил се той от тази природна несправедливост, хванал патките една по една и им изпилил с шмиргел човките и те да ядат пестеливо като другите птици. Тази история се разказваше от шоумена Миодраг Иванов на плочата на централния плаж в Бургас - място за младежки увеселения по времето на соца.

Пандира е бил приятел с всички големи бургаски културтрегери. През 60-те и 70-те години в Бургаския драматичен театър играят артисти като Георги Калоянчев, Петър Слабаков, Никола Анастасов. Твърди се, че Пандира е прототип на героя на Георги Парцалев от филма „Петимата от Моби Дик“. Тъй като бил невероятен колорит, Калоянчев дори го водил на проби в сатиричния театър в София. Бургаският зевзек обаче се стреснал от сцената и целият чар на неговите истории отишъл по дяволите. Така се провалила артистичната му кариера на спасител от плажа. В свои интервюта за бургас­кия си период Слабаков сам си признава, че често е имитирал прегракналия глас на бат Петьо.

Пандира се запивал в „Морски вълни“ с компания. По едно време в ресторанта влязъл Никола Анастасов. „Браво бе, Кольо! Идваш в Бургас и не се обаждаш“, провикнал се Пандира. „Ами къде да те търся“, започнал да се оправдава артистът. „Къде, риташ първото паве, няма значение кое, като стъпиш в града, и то ще ти каже къде съм“, отвърнала му бургаската легенда. Особено близък е бил с поета Христо Фотев. Веднъж се напивали в ресторант „Приморец“ заедно с друг бургаски поет - Димитър Велинов. По едно време се скарали със съседна компания, станал масов бой. След десетина минути, когато маризът (побоят) приключил, Пандира се измъкнал изпод една от масите и се провикнал: „Ей, има ли живи бе?“

Друг път пътували двамата в автобуса с Фотев и по едно време се задала контрольорка. „Пандир, нямам билетче, дай едно“, казал поетът. Кажи едно стихотворение тогава, казал бат Петьо. Тогава Фотев родил стиха:

„Обичам сутрешната мента
в устата що донася хлад
и на бургаските пияници
обичам гръмкия парад.“

Всяка стара бургаска кръчма пази десетки истории за бат Петьо Пандира. Легендата се е подвизавала и в „Морски вълни“ на „Александровска“, и в „Одеса“ на „Богориди“, и в Клуба на културните дейци, и в „Интера“ до гарата, и в шкембеджийницата до джамията срещу „Черно море“...

Пандира умира през 1986 г., на 67 години. Казват, че си отива от този свят като щастлив мъж - нетрезвен и върху жена. Ама знае ли се. Пандира никога не разказвал една история по един и същ начин. За да не скучаят тези, които вече са я чували.

http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2006/06/16/267431_bat_petyo_pandira/

Ода за бат Петьо Пандира

Истинското име на Петьо Пандира е Петър /Петко/ Благоев. Роден е в поморийското село Каменар. Името му е станало нарицателно не само по Черноморието, то е знаме за всички майтапчии… Спасителят, който пълни два чувала с въздух и скача от моста, за да извади давещия се софиянец… Вечният спасител, който свири неистово със свирката си на непослушните летовници и им казва: “По-добре аз да ти свиря, отколкото духовата музика!”… Колоритният Пандир, който постигна американската мечта и се пенсионира като …. шеф на всички спасители…
Той не е родом от Бургас, но с вечната си моряшка фланелка и накривена фуражка, минава за най-големия бургазлия. “Аз, чайките и часовникът на гарата сме най-старите бургазлии”. Това е ключовата реплика на бат Петьо Пандира – легендарният бургаски спасител, зевзек, бохем и пияница.

Ода за Петьо Пандира от Бургас

Сред рибя смрад и дим в рибарска кръчма,
на груба маса – за едно на крак
за малко спира, дълго си отива,
морета седем в чашата бучат.
Костюмът му – фланелка на райета
и бяла шапка, килва я с фасон,
умее и със риби да говори,
и дами ще посрещне със поклон.
Уж само за едно, а после колко
ще палят огън в слаба мъжка гръд,
не вярвам и самият той да знае -
рибари пият, чаши не броят.
Една…, че друга… – пак е млад спасител,
а от морето ражда се жена,
Венера се изправя от вълните
и удря го пред него на молба:
“Помогни ми, аз пръстен скъп изгубих!”
и капят, капят бисерни сълзи,
за миг припламва жал в сърцето мъжко,
не вярва той обаче на жени.
“Но моля ви, мадам, какъв тук пръстен?!
Кипи морето и е същи ад”.
Но как пред дама днес да се изложи
и осем метра зад гърба летят.
Надолу осем метра. Нещо блясва!
И цяла е душата му във смут:
“Мастички колко после ще поръчам…?!
Но, Боже мой! Това е изумруд!”
Присяда сам на дъното и мисли,
и дълго мисли – съвест го гризе,
от рибите акъл не ще да вземе,
че рибите са с женски ум и те.
Но разум трезв накрая надделява
към горната земя гребе с размах:
“Мадам, как ужасно съжалявам!
Акула го погълна – аз видях.”
“Елате вий, приятели, седнете!
И искам тук за всеки по една!
Във ваше име днес дори изгубих,
една същински изумруд жена.”

Сред рибя смрад и дим в рибарска кръчма,
на груба маса – за едно на крак
за малко спира, дълго си отива,
и кръчма е сърцето му, и бряг.
Такива все до изгрев ги говори
и слушат го от скитник до поет,
във чаша сбира сините простори,
запазил за отвъдното билет.
И върна се душата при морето,
но вярвам, че дори във този час,
за помен някой глътка му отлива,
и спомня си Пандира от Бургас.

Лили Качова

Бат Петьо Пандира – истински случки

„Когато Пандира сядаше под чадъра, определен за главния спасител на плажа, и запалваше цигара, около него веднага се събираше тълпа от всички възможни възрасти, като се започне от дребосъците и се стигне до белокоси пенсионери, доколкото те ходеха да се къпят в ония първи години на „курортния бум“, защото, тогава да се прави плаж не се считаше за особено сериозно занимание“ – пише в спомените си Петър Незнакомов.
Ето и някои от историите:
Седяла царската дъщеря на плажа и плачела. Минал бат Петьо Пандира и я попитал защо плаче.
„Загубих си пръстена”, проплакала царската дъщеря.
„Не бой се”, казал Пандира и се гмурнал в морето.
Плувал, плувал, плувал по вода, няма пръстен. Тъкмо да се откаже и покрай него минава паламуд, стиснал пръстена със зъби.
„Дай пръстена бе, паламуд”, изкрещял бат Петьо. Паламудът отказва.
„Дай пръстена бе, паламуд!”, паламудът отново отказва. Прас, прас два шамара и паламудът изпуснал пръстена. Сграбчил го Пандира, изплувал на повърхността и го върнал на царската дъщеря.
Тази история има различни версии:
Вместо царската дъщеря пръстена си загубило едно чехкинче. Отиш­ло то на десети спасителен пост, където работел като спасител бат Петьо. През сълзи разказало как си загубило наследствения пръстен.
Гмурнал се Пандира два-три часа, далдисвал накрая намерил пръстена – един такъв златен с диамант. Седнал бат Петьо на дъното и започнал да мисли – да върне пръстена или да не го върне. Мислил, мислил, запалил една, втора, трета цигара и продължил да мисли. По едно време чул глас: „Бат Петьо, върни пръстена на момичето!“ Бат Петьо най мразел някой да му казва какво да прави. „Абе кой си ти, че ще ми казваш да върна пръстена?“ „Аз съм твоята съвест“, отвърнал му гласът. „Ниц бе (стига бе на бургаски сленг – бел. авт.), бат Петьо няма съвест“, отвърнал Пандира, пуснал пръстена в гащите и изплувал. Вечерта изпили парите с аверите (приятелите – бел .авт.). Това е единия финал на историята. Другият е, че бат Петьо върнал пръстена на чехкинчето да помни с доб­ро Бургас и Пандира.
След унгарските събития през 1956 г. милицията започнала да арестува по-известните бургазлии, които говорели срещу властта. Пандира се покрил в къщи. След три-четири дена, разказва Петьо, минал през дома му Тома Курназа, негов авер: „Пандир, ела да пием по едно”. Зевзека се показал и пак се скрил в дома си. Обаче след няколко часа дошли милиционерите с „мандолините“ и го прибрали. „Качват ме на камиона, разказва години по-късно Пандира, и в Белене. Бой, глад, въшки като скариди. Добре, че имаше авери, че издържах“, изповядва се той. После, като го питали къде е бил толкова време, отговарял, че е бил в Оксфорд, на обмяна на знания.
Всъщност бургазлията няколко пъти е бил въдворяван в Белене.
При едно от делата го обвинили, че е откраднал водопроводните тръби на гробищата. „Уважаеми съдии, за какво ме съдите? Може ли да бъде хулиган мъжът на Надка – ударничката? Може ли тя да води хулиган? Откраднал съм една тръба. Умрелите вода не пият!“, казва в своя защита Пандира.
По този повод той разказвал, че сълзите му потекли по пода: „Кап, кап, кап.“ Портиерът отворил вратата и попитал: „Кой чука?“
Жената на бат Петьо Надка, е неизменен персонаж от неговите истории. Прибрал се една вечер Пандира вкъщи и казал на Надка: „Жена, събличай се.“ Надка се съб­лякла. „Лягай в леглото“, казал спасителят. Тя легнала. „Завий се!“ Надка се завила. „Заспивай… аз отивам да пия“, казал Пандира и тръшнал входната врата.
От Белене е останала и следната история. Тъй като бат Петьо Пандира бил зевзек, но безобиден, го оставили да храни кокошките и патките. Пандира наблюдавал как кокошките кълват зърно по зърно, а юрдечките гълтали по няколко наведнъж. Възмутил се той от тази природна несправедливост, хванал патките една по една и им изпилил с шмиргел човките и те да ядат пестеливо като другите птици.
Пандира се запивал в „Морски вълни“ с компания. По едно време в ресторанта влязъл Никола Анастасов. „Браво бе, Кольо! Идваш в Бургас и не се обаждаш“, провикнал се Пандира. „Ами къде да те търся“, започнал да се оправдава артистът. „Къде, риташ първото паве, няма значение кое, като стъпиш в града, и то ще ти каже къде съм“, отвърнала му бургаската легенда.
Стои Пешо Пандира в Казиното с някаква. Минава друга бургаска капия – Йотата и леко бута стола на мацката.
-Йота извини се на мандамата!
-Мараба Пешо, как си?
-Йота извини се на мандамата – надига се Пешо от стола.
Йотата е три пъти по-едър от Пешо.
-Кво ти става бе Пешо?
-Пешо, сядай да не стане скандал – намесва се мандамата.
-Мълчи ма курво! Йота, извини се на мандамата!
Петьо Пандира: „Взимам два чувала с въздух и скачам от моста, от горния етаж. Предно кълбо, задно кълбо, чупка в кръста, лястовичка, буф, дълдисвам. 8 метра. Сядам на един камък на дъното да си почина, запалих една. Един вътрешен глас ми вика: Бат Петьо както си се изпотил, ще изстинеш на този мокър камък. Ставам аз, плувам, плувам, плувам. По едно време излязох да си взема въздух, гледам фара на Поморие. Айде обратно”.
Цялото Черноморие знае как Петьо влизал в казиното, грабвал един от онези виенски столове, дето са с шперплатово дъно (прогнило от крайморската влага), вдигнал го над главата си, трескал го о главата си и с глава пробивал дъното на стола. И как после запитал едни озадачени шведи „Що пиете нашия хубав български димят!“
Веднъж вдигнал стола над главата си, но прогнилите виенски столове с шперплатови дъна били сменени с български столчета с букови дъна. Бат Петьо се треснал по главата и се самонокаутирал.
Насъбрали се много хора на стария мост. Повъртял се Пандира, че никой не му обръща внимание, па взел един рупор и се развикал: „Хайде качвайте се всички, мостът заминава за Поморие…“
Бат Петьо бил мобилизиран и трябвало да пази една мина от Втората световна война, която морето изхвърлило край Варна. И той пази тази мина, но идва един чех (чехи той казва на дошлите в града селяни) с гега и пипа.
“Не пипай.” Той пипа. “Не пипай.” Той пак пипа. “Шлинк – гегата му я намериха в Пловдив.”
Спасителят, който пълни два чувала с въздух и скача от моста, за да извади давещия се софиянец… Вечният спасител, който свири неистово със свирката си на непослушните летовници и им казва: “По-добре аз да ти свиря, отколкото духовата музика!”… Колоритният Пандир, който постигна американската мечта и се пенсионира като …. шеф на всички спасители…
Пандира умира през 1986 г., на 67 години. Казват, че си отива от този свят като щастлив мъж – нетрезвен и върху жена.

http://vodno-spasiavane.com/2010/03/21/

ПЪТЕКА

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Уморения ден догорява,
плаче вятърът — сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека.. .
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка — и ето го края! —
Извървяна е тя, извървяна.. .
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко. . . и всичко загубих —
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш — така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. —
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори — догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти — прецъфтява,
туй, което се ражда — умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

. . . Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана. . .
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна. . .

ТЪЖНА НЕДЕЛЯ

Здравей, чаша! Ний пак сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и мило —
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило.. .

Няма топлите черни очи.. .
Празна крайната маса остава!
Не тъгувай, сърце. .. замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава!

Моя "Тъжна неделя", ридай!. . .
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край —
не зова. .. не очаквам.. . не вярвам!.

Надалеч ще заглъхна без вест
като твоята песен, Лозане!
Надалеч ще замина злочест,
само орехът тук ще остане. . .

Няма истина!. . . Няма лъжа! —
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа —
тишина. . . самота. . . и студено.

БЪЛГАРИЯ

Аз не съм чужденец.
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътиша. по които вървях и вървя.
Като дете, когато прохождах, паднах и целунах земята ти и слел тази целувка направих
своята първа крачка.
Следата ми от този миг е тук,
на твоята земя.
Тъй както първата любов, и тази моя първа крачка не се забравя, не се забравя никога.
Аз не съм чужденец.
Аз съм твой син.
И сълзите ми са твои -
от радост или от тъга.
Моята майка,
моят баща,
които с ръцете си
съм спуснал в гроба,
лежат в земята ти,
Българийо!
Аз съм твой син
и мои са твоите пътища.

НЯКЪДЕ НЯКОГА...

Мокро нослето… И устните пърхащи
като криле на врабче.
Ей, съвземи се… Нещо не бъркаш ли…
Глупаво старо момче.

По-добре да си завържеш обувките.
Дъжд… Пожълтели листа…
А пък са толкова вкусни целувките -
точно през есента.

Точно в 12… На обяд… На люлката,
стигнала облака чак.
Я, да се скриеш все пак под качулката
от заблуден папарак.

Толкова трайна стана нехайната
първоначална игра…
Ей, катеричке, ще пазиш ли тайната
в тази опасна гора?

Сладост по устните… Дъжд по клепачите…
Мирис и вкус на любов.
И протестират на глас минувачите:
- Ах, господин Йорданов!

ЛЮБОВ

** На Михаил Белчев **


Настъпи време на омраза.
О, Господи! Не съм готов.
И все по-трудно произнасям
оначи думичка - любов.

Любов - измачкана банкнота
в кесията на паметта,
продажна - колкото живота,
и честна - колкото смъртта.

Аз като гърбица я нося,
по-тежка от кръста Христов.
Тя - жадна, гола, боса.
Тя - свята грешница любов.

Любов - една-едничка нота
на битието в песента.
По-фантастична от живота
и по-банална от смъртта.

Настъпи време на омраза.
О, Господи! Не съм готов.
Но помогни ми да запазя
нещастно атомче любов.

Любов - последната Голгота,
спасението на света.
Любов - по-кратка от живота,
любов - по-дълга от смъртта.

1996 г

ОСТАРЯВАМЕ БАВНО

Остаряваме бавно,
неусетно почти -
много видимо аз
и по-невидимо ти.

Вече май наближавам
35,
а все още минавам
за един млад поет.

Едно старо момиче
почва в теб да личи
със опънати нерви,
с уморени очи.

Обяснима развръзка
и естествен процес.
Утре сутрин ще станат
синовете ни в 6.

Тоз обелил коляно,
оня пукнал глава -
викат, плачат, разпитват
за това и това.

И ни връзват жестоко
със желязно въже.
Хищни малки момчета,
страшни малки мъже.

Погледни ме, не гледай
все към тях, все към тях.
Ах, отдавна забравих
тази думичка: "Ах!"

Остави ги самички
тази вечер поне.
Ние имаме още
колене, рамене.

Ние имаме още,
свита в нас на кълбо,
една зла, упорита,
остаряла любов.

1975 г

АЗ искам да те помня все така

АЗ искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

ТИ смътно се мяркаш

ТИ смътно се мяркаш
из морната памет,
кат бродница сънна
в бездънна гора -
аз тръпна след тебе
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.

След сетната среща
да срещна забрава,
подемах се, падах
и страдах навред.
Нощта ме разлюби,
денят отминава,
ни радост донесъл,
ни весел привет.

И ето, погребал
в тъга непобедна
надежди и младост
в безрадостен склеп -
аз гасна, аз гасна
с утеха последна -
на спомена в здрача
и плача за теб.

В ТЪМНИЦА

О, неволя - да крееш
на неволите раб,
да възпламеняваш и тлееш -
ту всесилен, ту слаб.

Тук обжегнат от зноя,
там помръзнал в студа,
надломяван от своя
и от чужда вражда.

Да тъгуваш по скрити,
неизгрели слънца,
сам понесъл тъгите
на мильони сърца.

Като воин в тъмница
да не можеш - пленен,
да развържеш десница
в гняв безумно-свещен.

СВЕТЪЛ СПОМЕН

Светлий спомен за теб е кат книга любима -
денонощно пред мен е разтворена тя...
Аз съм вечно в лъчи, аз съм вечно в цветя,
сляп за тъмната нощ и злокобната зима.

Всеки ред буди в мен непознати мечти,
на безбройни слънца грей ме трепетът златен,
ти се носиш над мен като лъх ароматен
и сърцето ти в блян до сърце ми трепти.

И живеем в страни, чийто мир не смущава
ни суетна мълва, ни гнетяща печал;
любовта ни е чист, непомътен кристал
и със звездни венци вечността ни венчава.

Там летим и цъфтим сред цветята - цветя;
окрилени души нивга страх не обзима...
Светлий спомен за теб е кат книга любима,
- денонощно пред мен е разтворена тя...

ЧЕРНА ПЕСЕН

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с очите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.

УСМИХНИ СЕ, ЛЮБОВ

Тази странна любов, тази дълга любов и внезапна.
Първа капчица дъжд… Във врата… Под яката ми… Капна.
Предизвестие някакво… Иде буря… Далечният тътен…
Тази тайна любов… Без надежда… Без вятър попътен.
Връхлетя върху нас… Поумнели… Цинични… И грешни…
И ни шашна… Уби ни… Направи ни луди… И смешни…
Тази черна любов… Тази яростна и безобразна…
Тази сляпа любов… Тази дива любов… И омразна.
Не, не исках аз тази любов, тази приказка бяла…
И години… години… години… И няма раздяла…
Усмихни се, любов… Виж по устните кръв е избила.
Ах, от тази вампирска целувка оставам без сила.
Ах, от тази червена любов… И понякога синя.
И понякога жълта… И суха… като пясък в пустиня.
Тази мокра любов… Тази зимна… И кашлеща… Болна.
Тази само понякога… Никога, всъщност, доволна.
Тази ретро любов… Демодирана… В шлифер найлонов.
Тази сива любов… Над света… Над тигана тефлонов.
Във открито небе… И завряна във тайна бърлога…
Мимолетна и вечна любов… Без която не мога.

МЛАДОСТТА СИ ОТИВА

Младостта си отива
и е ясно това
не от белите жички
по мойта глава,

не от ситната мрежа
край мойте очи.
Младостта си отива -
туй по всичко личи.

Всеки осем цигари
съкращават със час
отредената възраст
на всеки от нас.

Ако пазя диета
и спортувам през ден,
ще се чувствам, разбира се,
сто на сто подмладен.

Младостта си отива,
ала не от това.
И каква съпротива
да окажа? Каква?

Младостта си отива.
Боже мой, не върви
да нагазя отново
посред морски треви,

да разтворя пак шепи
и да видя във тях
как искри сред водата
златен лунния прах.

Младостта си отива,
преметнала сак,
в стари джинси обута
до крайпътния знак,

със ръка неизменно
в безпаричния джоб.
Младостта си отива
на един автостоп.

Младостта си отива.
Ето, хлопва врата
пред разумния довод
за всички неща.

Младостта си отива
(ах, как помня това!),
уволнена си тръгва,
но със горда глава,

със уста си подсвирква,
не поглежда назад,
не й пука от нищо
пред смълчания свят.

Младостта си отива,
пие чаша коняк,
незаконно щастлива
край бургаския бряг,

изпотена от ласки,
цяла в пясък и сол.
Младостта си отива -
с песничка в си бемол.

Младостта си отива -
и дори без тъга.
Няма даже емоции.
Накъде? Докога?

Може би дотогава,
докогато умрем.
Младостта си отива...
Не съвсем.
Не съвсем.

1976 г

НЕ ОСТАРЯВАЙ, ЛЮБОВ

Не остарявай, любов, във телата ни топли и слети.
Ах, неуверена нежност все още в душите ни свети
и подозрително блясват шпаги от минали страсти,
звън на решителна битка за невъзможното щастие.

Не остарявай, любов, толкова страшна и дълга.
Опроверганото време ляга унило на хълбок.
Нека все тъй да гризем на надеждата острия залък –
късно е вече да спреш, рано е да се прощаваш.

Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля.
Кой те гримира така в тази изтъркана роля,
кой в този смешен костюм глупаво те е облякъл –
всичко е само игра, всичко е само спектакъл.

Не остарявай, любов! Ето, завесата пада –
кратък поклон и тръгни – гола, нахална и млада.
С нокти и зъби докрай своята чест отстоявай.
Не остарявай, любов, моля те, не остарявай!

1983 г

РЕПЕТИЦИЯ

Отхапвам лекомислено и гладно
от залъка на всеки божи ден.
Живея с всички сили, безпощадно,
живота, който ми е подарен.

Дали случайно или по програма -
един-единствен - кратък, страшен, мил -
живота, който с много страх на двама,
на мойте синове съм подарил.

Животът - това малко, топло чудо,
пулсиращо във моите гърди.
Животът - тази сляпа пеперуда
в прозорците на светлите звезди.

Животът - тази крехка, бяла птица,
опряла клюн в небесните врата.
Животът - тази кратка репетиция
за дългия спектакъл на смъртта.

1986 г

Морето се боричка...

Морето се боричка като коте
със слънцето, попило във вълните.
Как искам с този ритъм доживотен
то все да ме посреща, с дъх наситен.

Как искам все да бъде като мене -
не кротко като пролет или есен,
а лятото от своите оксижени
да дава пулс на синята му песен.

Това море за мене е светиня -
развихрено, възторжено и младо
и всяка моя болка ще угасва
пред него, щом докрай я изповядам.

Аз и морето

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.

Нощ над града

Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият.

И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък.

Помислило за риби то звездите,
ги люшка като корабчета златни,
поемат ги в ръцете си вълните
и скриват ги във свойта необятност.

Шуми Марица

Шумят реки, прерязани без жал като човешки вени и изтича кръвта на ужасената земя по Струмица, по Вардар и Марица.

Но също като Йово Балканджи тя плът прежалва, вярата не сменя, блестят край Охрид двете й очи и отразяват цялата вселена.

И цялата вселена гледа с гняв земята ни, осъдена да страда, един Балкан в средата величав и краища отнети без пощада.

Едни скали за острене на нож, едно поле от пояса по-тясно, а воплите ни стряскат всяка нощ и всичко ни е безпределно ясно!

Но си мълчим, а някъде текат, шумят реки и ронят бреговете и цвили в мрака конят на Кубрат с надежда да събуди синовете…

Морето в моя стих ...

Морето в моя стих не е измислено,
морето в моя стих е изживяно...
Тук всяка рима е горчива истина,
не чипкане на плажа - до коляно...
И затова не ме привличат сладките
сантиментални стихчета от пристана,
аз пиша върху картите с прокладките
изстрадал всичко, всяка своя истина...

Обичаме морето

Обичаме морето
няма време
за малката,
човешката любов...

Подводничари

Тук няма измама
и няма шега.
Тук светът
е обърнат наопъки:
хоризонтът е борд,
а зад борда - вода,
над главите им плават
стоманени корпуси.

Тук дори и мечтите
са други мечти –
глътка въздух
на девет царства
се равнява.
Т ук щурмуват не бури,
а мрак, дълбини –
И продухват,
преди да изплават.

Тук светът се събира
В един перископ,
Всичко друго е пеленг, дистанция, ехо.
Но и тук са частица От родн ия флот
И безкрайно обичат морето.

Те са цели в морето,
То е цялото в тях:
не излизат, а влизат
на плаване в него.
Но се движат най-често
В режим „Тишина"

Посинели от студ,
зачервени от жега
И се връщат среднощ,
и вървят през града,
дето всичко
е много различно:
дишат с пълни гърди,

благославят шума, разговарят
и спорят за всичко.

Но след няколко дни
с вик се втурва в кръвта
и нахлува
в съня им морето:
с бойни смени, дозори,
режим „Тишина"
и соления въздух
в отсека.

И се връщат отново
в „огледалния" свят
с влажни койки
и бойни тревоги,
при голямата своя подводна мечта
и живота,
без който не могат...

А там няма измама
и няма шега –
глътка въздух
на девет царства
се равнява.
Но потрябва ли
даже дъха ще дадат
за да бъде навеки БЪЛГАРИЯ

ЛЯТО Е, ГОРЕЩО Е, ДА ПОГОВОРИМ ЗА МОРЕ...

Беседа на поета Валери Станков и литературния критик и историк Георги Н. Николов

-Съществува разбирането, че всеки човек край морето е роден моряк. Но не всеки поет от крайбрежието е маринист. Какво е потребно на автора, за да го чувства и вярно да го интерпретира?

- Нищо особено. Морето се усеща. Или го носиш в себе си от ранното детство, или то не е твое до края на земния ти живот. Колкото до „вярната” интерпретация, нека признаем правото на всеки поет да пише за морето така, както го вижда и чувства. Мъртвородените стихове за морето са като изхвърлените по плажа мидени черупки – вонят на леш. Отминеш вонящите туфи – и въздухът отново става свеж.

-В литературна анкета Чони Чонев споделя: “Веднъж едно стихотворение ми направи силно впечатление. В него се казваше: “Този топъл матроски шинел / с недопушено фасче в джоба...” Потърсих автора му, който беше корабен моряк във Варна, но се оказа, че в момента е там, където е мястото на всички истински поети – в ареста”. Кога всъщност морето се настани трайно в съзнанието на поета Станков?

- В детството. Родният ми дом беше на крайбрежния булевард във Варна, на 77 крачки от плажа. В годините на разюзданото си детство, разхвърляно като морска пяна по рижите варненски плажове, винаги носех пълна пазва със светулки и издувах джобове, натъпкани с мидички, рачешки щипки, огладени до съвършенство от пясъците и вълните стъкълца, обли камъчета или причудлива клечка от морето – и много се чудех защо мама всяка вечер ги натъпкваше тези мои несметни съкровища в кофата за боклук и ми казваше хайде, сине, отивай в банята – да се изкъпеш и да си измиеш краката. Защо, питах се, трябва точно сега да се къпя и на всяка цена да си мия краката, когато по цял ден се пличках в синята глъбилка на морето и бях чистичък и беличък, макар и черничък като търкулната в бяла чиния корсиканска маслина, изпечен като жилав бръснарски каиш от думтящото в небесата августовско слънце, и соленичък като бебенце в плацента – не исках да влизам в банята, не исках да си мия краката, спеше ми се – и заспивах прав, в движение към кревата, дори не ми се слушаха приказки, приспивни песнички, защото морето продължаваше да бучи, да пее, да бумти, да боботи, да реве, да стене, да съска, да плаче, да мляска на моята вкоравена от солени сънища възглавница – досущ едно древно Чудовище, което и до ден днешен не ще да си тръгне от моите нощи и дни.

И днес, в гнусното време, което свише ни натресоха да живеем, блажено си викам на помощ своите чисти детски дни. Те останаха там, разпилени с хедонистично, невинно момчешко разточителство, изтървани, заровени, изпотъпкани от безметежните пети на други момчета по дългите и рижи като гърбове на лисици плажове под Варна. Сякаш от дълбините на същото това детство, преминало на бос крак по кривите и загадъчни в своята тайнственост детински пътеки между нос Галата и Франга баир, пристигат и стихчетата ми – рошави хлапетии от Гръцката махала на Варна.

Всеки ден бях на брега. И сега, когато вече съм на 55 лазарника, не пропускам свободен миг, пак гледам да сляза край морето. Не ми се обяснява защо. Любовта към морето е необяснима. Надявам се, че е и взаимна.

-Вие сте автор на 27 книги с несъмнено даровити литературни послания и в областта на маринистиката. Но помните ли първото си стихотворение за морето? Какво заглавие носи то и как започва? Беше ли написано по конкретен повод?

- Не. Не помня, и слава Богу. Сигурно е било нещо глупаво.

-В “Автопортрет с кораби” внушението е за море-спасение от мътната пяна на делничните грижи. И лирическият герой, тоест Вие, насочвате читателското внимание към линията на хоризонта. Темата за морето спасение ли е за стресирания съвременник, или е само химера?

- Това е Вашият „прочит”, аз тълкувател на собствените си стихове не съм, няма и да стана, уважавам правото на всеки читател да „измъкне” своите смисли от текста. Благодаря Ви за знака за равенство между „лирически герой” и мен, с него – моят лирически герой, живеем в пълно единство, каквото и да означава това. А темата за морето е като всички останали – изкуството е най-красивата и най-човечната лъжа, която обичам. И в която вярвам.

Ще ми се да вярвам, че са лъжа дните, когато морето замирише на прясно отрязана диня, на варена царевица, на напечени от слънцето домати и кайсии, на лошо размазано плажно масло, а по плажа настъпвам костилки от праскови, спаружени чепки от неозобано докрай грозде афуз, станиоли от схрускани вафли и люспи от домати. Тогава ми иде да се преместя да живея в Пловдив, в София, в Плевен или в Петрич.

Сега плажовете все още са дълги и пусти, неуловимите гларуси все така тревожно се скупчват досами вълните, наточили клюнове към хоризонта, морето все още мирише на студ, север и смърт, на дълги ханти-мансийски ветрове и хималайски сини висини, рибите са вкочанясали върху избистрените му, надиплени от подводните тръпнежи дъна – и то чака. Чака вятър от юг, вятър от изток, вятър от запад, само не и от север, само не и откъм вълчи зиналите Карпати – и аз не се съмнявам, че подир няколко неотменни слънца, окачени на небесата, синята му глъбилка ще грейне с най-светлия поглед на влюбено момче... За това море ми се пише. Другото, което мирише на набързо струпани под чадърите потни бирени карета за белот, на фасове, на разрязана върху вестник на пясъка диня, се продава на пазара.

-Като автор Вие сте универсален в избора на теми – злободневието е в центъра на творчеството Ви, като израз на трудната ви обич към хората. Често спорът кое е добро и кое – лошо, пренасяте в поетичния си спор с морето, което за Вас е живо същество. Какви съвети Ви дава то, за да бъдете актуален и съвременен?

- Не отивам при морето за съвет. Още по-малко – за съвет как да бъда по-актуален и по-съвременен. Просто отивам – и дишам. И се връщам по-чист. И денят, дните и нощите подир това стават по-чисти. А онези, които идат, ми се ще да ги преживеем в някой по-добър и по-човечен свят, където непременно ще има море. Сигурен съм, че и в отвъдния свят, в който ние всички ще се преселим някой ден, ще има море.

-Поетът Станков е представител на средното като възраст поетично поколение у нас. И в него – несъмнено водещ и в маринистичната струя. Кои други стойностни автори с поглед към морето може да посочи той и с кои заглавия? Става дума за хора от неговото поколение...

- Отдавна мина времето, в което поетите на България се обединяваха в „поколения”. В саваните единствено слабите животни се събират на стада. Лъвът броди сам. Не ми се ще поименно да посочвам своите любими автори маринисти, тъй като при подобно изброяване някой от тях рискува да попадне в графата „и др.”, а това, уверявам Ви, не е приятно.

-Кои български маринисти от средата на ХХ в. и досега бихте посочили като пример за изучаване и като блестящо усещане на морето? Учихте ли се от някои на поетично, “синьо” майсторство?

- Четях това, което имаше по книжарниците и в библиотеката. Което сте чели и Вие. Предпочитах повече проза, отколкото поезия. Моите любими книги за морето бяха в поредицата „Световни морски новели” на тогавашното Държавно книгоиздателство „Г. Бакалов” – Варна, които и до днес пазя в личната си библиотека. Покрай тях прочетох и доста български автори маринисти и мисля, че познавам тяхното творчество. Вероятно съм пропуснал някои ценни книги, но това е неизбежно.

-А бихте ли посочили имена за отрицателен, паркетен пример на маринистика? Поетична, а защо не, като изключение в настоящата анкета, и белетристична?

- Не. Морето ме е научило да отминавам ненужното с мълчание. Само морето може да мълчи повече от мен. Моето агрегатно състояние е мълчанието, но морето в това отношение ме трепе всякак. С това свое мълчание съм добре известен. Говоря малко и само когато трябва. Де да можеше и с писането да е така… Пиша много, и то все тогава, когато не трябва...

Надявам се морето от читатели да ми прости.

-С кои световни поети-маринисти сравнявате творбите си и кои според Вас са истински пример в нелеката морска тематика?

- Не приличам на никого. Разказвам собствения си живот. Нека оставим сенките на гениите да си почиват в мир. И да си вършим работата. Дали на връх планината, или на самия морски бряг, поетите навсякъде са оковани в словесата – и точно поради това са най-свободните хора. „Заточението” им в думите е Божия привилегия. Може да Ви прозвучи нескромно, но приликата между Овидий и мен е в това, че и двамата сме заточени. Той - във вечността, а аз – далече от нея. Разликата е, че Овидий сам е поискал Черноморските брегове за свой изгнанически пристан. А аз нямам друг избор. Рим ще бъде вечен. Или поне докато го има Овидий. И Варна ще бъде вечна. Но мен вече няма да ме има. В това е разликата. Но за разлика от Овидий, на нас, простите хорица на перото, остава да се обичаме с лудостта на вечните.

-Къде е човекът в нея сред рояка от символи, природа, интимни и граждански полутонове?

- В епицентъра. Винаги в епицентъра. Там, където морето се натриса върху хлъзгавите скали и човек не може да устиска прав срещу вълните. Опитвал съм. Вкопчвал съм се като рак в ръбестите канари, снишавал съм глава към скалата, но не толкова от страх, колкото от почуда и граничещ с ужаса възторг, когато морето връхлита. Хиляди тонове стремглава вода са стоварвали върху раменете ми своята убийствена тежест. Работата е в това да се задържиш, на всяка цена да останеш върху изплъзващия се под теб камък, защото, пуснеш ли се веднъж, свършено е. Да останеш върху скалата дори тогава, когато не вярваш, че нарязаните от мидите длани, подгизналите пръсти и омекналите нокти, които се огъват от усилието да се вкамениш завинаги, да се врастнеш, да станеш частица, песъчинка в камъка, ще могат да свършат докрай своето, няма да се огънат и да предадат това яко човешко тяло на бездната. А след него в черната дупка да ти хлътне и мисълта.

-Прави впечатление, че внасяната от Вас символика е донякъде нетрадиционна – съдрани платна, безмълвни рибешки очи, вино, “изхвърлени на пясъка сандали”, вълнолом... С тяхната делничност обожествявате стихията, или размишлявате върху преходната човешка същност?

- Никога не коментирам собственото си творчество.

-В нахлуващия поток от “европейски” и “световни” теми върху морето не пада ли сянката на архаичност? На статичност, която вече е достатъчно възпята и може да бъде само лирически фон за други теми?

- Нищо по-старо от морето, нищо по-вечно от него. За какви „европейски” и „световни” теми говорим? Световната прамайка – Водата, ще продължава да властва в умовете и сърцата на онези писатели и поети, които имат трето око за необятното.

-Несъмнено, за да бъде актуална, българската маринистика трябва да отчита новия пулс на времето. С какво ново може да обогати тя стиховете на днешните поети – теми, емоционална палитра, символика?

- С нищо. В поезията, била тя селска, градска или морска, оскъдният човек на словото си личи на първо четене. В поезията човек влиза богат, дава всичко от себе си – и излиза, огрян от светлина.

-Между някогашния барба и днешния морски труженик стоят десетилетия на професионални и личностни трансформации. Бившият лодкар и човекът на съвремието трудно биха стояли равнопоставени в стиховете на ХХІ столетие. Като автор можете ли да направите паралел между тях и в чия полза ще отсъдите и Вие като съвременник?

- Миналото, колкото и живи спомени да носи, е мъртво. Споменът за онова романтично минало край морето ми прилича на татуирана върху гърба на времето бригантина, която се скри зад хоризонта. Нека я последваме?

-Всъщност, доколко съществува днес българската маринистика и не стеснява ли тя своето творческо поле сред вълните?

- Всеки творец е клисар в собствената си камбанария. Ролята на корабната камбана – дали на шхуна, или на презокеански лайнер, е добре известна. Нека оставим всекиго да бие камбаната според силите си.

-Може ли да има “мъжка” и “женска” маринистика? Изкуствено ли е това разделение? И ако не е, по какво се различават двете творчески групи?

- Аз не деля творчеството на „мъжко” и „женско”. Не разбирам защо трябва да се подхожда диференцирано. Смешно ми е.

-Какво трябва да знаят младите автори, когато се докосват до темите за морето? Има ли стойностни имена и бихте ли посочили някои от тях?

- Няма особени изисквания, а универсалните съвети са нелепи. Просто е – да вярват, че техният „прочит” на морето е единствен, но да не забравят, че и преди тях други са „чели” океанските хекзаметри.

-А имате ли свои поетични следовници? Свои ученици? Ще им кажете ли, както споделихте с читателите, че укорихте морето: “Не дрехите, ти кожата ми смъкна!” И че този укор всъщност е формула за постоянство в маринистиката, за да бъде тя стойностна и убедителна...

- Мисля, че нямам следовници. Още по-малко – ученици. Върша си работата, пък който поще, нека си крадне „занаята”.

-Защо толкова често поетите свързват морето с любовта? Което пък Вие не си позволявате толкова често. С него Ви свързва повече грубовата, но разбираема обич. Считате ли се, без това да звучи сладникаво, за човешки син на морето?

- Написах и аз по реда си книги с проза и с любовна лирика, в която морето е основен „фон” на любовта – „Деца на рая”, „Остави ме, Любов!”, „Аз съм светлият мъж към безкрая”, „Усмирителна риза за ближния”, „Слалом между мълнии”, повестта „Сезонът на спасителя”, сборникът с разкази и новели „Семейно легло”, почти във всички свои книги имам стихове за море и любов. Сигурно и след хилядолетия поетите ще „ситуират” любовта си на морския бряг, защото там е чисто, светло и вечно.

-Ако по стечение на житейски обстоятелства бъдете лишен от него, можете ли да поставите като център на стиховете си полето, Балкана, схлупената селска стряха?

- Това няма да ми се случи. Където и да ме отвее вятърът, ще си виждам и ще си смислям морето.

-Лирическият Ви герой е харизматичен. Той прилича на непохватно издялан от буца сол, но трудно може да се докосне с делничните ни пръсти. Какво ни внушава с повика си от “Посвещение”?

„Ела да видиш моето море!

Преди вълната да ми види сметката.

Преди сафридът да ме отвлече

по своите вакхически хоризонтали...”

- Нищо повече от желанието всеки един от нас да се връща – било за ден, за час, при морето. Ето, и днес ходих да го видя. И го видях. Доколкото може да се види, обхване и прозре необозримото. Огромно. Разчорлено. Ветровито. Зимно море. Да, да… Зимно море посред лято. Аз все такова го виждам. Такова море има само в сънищата на поетите. Или поне в сънищата на поетите, които не могат да спят. В сънищата на курортистите морето е само досадни птичи ята, които цвъкат покривите на автомобилите, кресливи чайки, леки вълни, скъпи плажни чадъри, водни колелета, гаджета край квадратните мускули на спасителите, семкаджии и мангали, които продават грозде, домати, праскови, рапани и риба на плажната ивица.

Морето има странната способност да успокоява душата. И да я тревожи. Когато слизах към брега, имах нужда да видя рошавите вълни. Докато оставях стъпките си по замръзналия плаж, и докато пиех горчивия дъх от гребена на вълните, грохотът му издигаше душата ми на възбог и я стоварваше върху обръснатите от ветрилниците пясъци. После си тръгнах. Тръгнах си – и не мога да отмия солените му пръски от лицето, очите и паметта си. Именно то, морето, взриви, разпердушини и нацепи сънищата ми на солени парчетии. Колкото и странно да ви се струва, именно морето, а не луната, е онази част от Вселената, която държи душите ни будни.

Сигурно отстрани изглеждаше ужасно смешно, но докато гледах два смешни помияра да рият плажа с хъс на изкопчии, взех една клечка и написах на вкочанените пясъци до раззинатата паст на вълните: “Обичам те, мое мило Отечество!” Вълните проточиха език и забърсаха свещените за всеки българин думички на Любен Каравелов. Е, какво пък, простено им е. За морето няма Трети март. Втори юни. Или Девети септември. Няма Яворов, Ботев, Каравелов. Няма и Станков. Те могат да зачеркнат всичко. Дори човешки живот.

В разпилените плажни хармани от изхвърлени миди, камъчета, клечорляци и сметен от ветрилниците боклук намерих един, обелен от дългата битка с вълните, корен, който прилича на жена, издигнала ръцете си в молитва. Сухи, чворести, опънати силно напред и нагоре ръце на жена, която се моли със сълзи на очи. Със солени сълзи. Вдигнах корена и го прикътах под якето, в сухеца на пазухата си. Отнесох го у дома. Кръстих си я тази дървена женка България. И я спасих от несретниците и пияндетата, които събират изхвърлени от яростното море талпи, дъски, коренища и дървении, палят огньове и пият ментета в съблекалните на южния плаж под Варна. Някой ден може да ви я подаря.

Ако и вие слезете с мен на брега, обещавам ви, че ще намерите нещо дребно, нещо на пръв поглед безсмислено, но скъпо, за себе си. Някоя древна мидичка. Господ знае защо откъртена от своята скала прамайка. Окото ви ще се спре на откъсната щипка от рак, предал Богу дух миналото лято. Душата ви ще тръгне подир валмо тръни, подгонено от вятъра. Ще сторите поклон на осолена от една гора бой в прибоя причудлива дървенийка или години търкаляно по дъното шише, обрасло с миниатюрни ракушинки, някоя изтървана монета, изненадващ спомен за топлинка, която липсва на всички нас, но която се връща.

Избягайте от работа и елате. За петнайсет минути. Няма да пропадне Родината, я! Или няма накъде повече да пропадне. Щом като на някой пуст и далечен бряг морето продължава да бие корените й… И докато в нечии шепи към небесата молитвено издига ръце последното коренче на България.

И какво послание бихте отправили към читателите на тези редове?

- Да четем заедно морето. И да го пазим – така, както пазим Святата книга на живота.

Взето от: http://knigi-news.com/?in=pod&stat=5630§ion=10&cur=5

Обич в дъжда

Изваяна от дъжд и тъмнина -
на тъмнина и дъжд не се превръщай;
обичай ме за цялата земя -
прегръщай ме,
прегръщай ме,
прегръщай.

Обичай ме за цялото море,
за цялата Вселена ме обичай;
и не дъжда, а времето да спре -
обичай ме,
обичай ме,
обичай!

Обичай ме и вярвай на дъжда,
от мокрите му ласки не ревнувай.
Обичай ме до края на нощта -
целувай ме,
целувай ме,
целувай…

Обичай ме до края на света…
И тази нощ, и следващите нощи…
Целувай ме и вярвай на дъжда,
когато тихо шепне:
„Още,
още!…“

Там далеч, далеч в Бургас...

Там далеч, далеч в Бургас,

там - в самия пясък,

пролетен се виждам аз

и в дъждовен блясък.


Мислех си с пътуващ глас

че съм сам - и вечен.

Лъжех - а не знаех аз -

че съм - малък и далечен.


Как да знам че съм пиян

аз от дъжд и песен,

дъжд със вкус на океан

и на път чудесен.


Как да знам че съм щастлив

в тоя стръмен пясък.

Аз не вярвах, че съм жив,

а бях жив - до блясък.


Бях по-жив от кратък вик

на делфин - и гларус.

Цял - във техния език,

старт, печал и радост...


Там далеч, далеч в Бургас,

там от зимен пясък,

аз изграждам своя глас -

острият му блясък.

Колко си хубава!...

На М.К.


Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!


Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави


Не се измъчвай повече - обичай ме!

Не се щади - обичай ме!

Обичай ме

със истинската сила на ръцете си,

нозете си, очите си - със цялото

изящество на техните движения.

Повярвай ми завинаги - и никога

ти няма да си глупава - обичай ме!

И да си зла - обичай ме!

Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,

особено по стълбите си хубава.

Със дрехи и без дрехи, непрекъснато

си хубава... Най-хубава си в стаята.

Във тъмното, когато си със гребена.

И гребенът потъва във косите ти.

Косите ти са пълни с електричество -

докосна ли ги, ще засветя в тъмното.

Наистина си хубава - повярвай ми.

И се старай до края да си хубава.

Не толкова за мене, а за себе си,

дърветата, прозорците и хората.

Не разрушавай бързо красотата си

с ревниви подозрения - прощавай ми

внезапните пропадания някъде -

не прекалявай, моля те, с цигарите.

Не ме изгубвай никога - откривай ме,

изпълвай ме с детинско изумление.

Отново да се уверя в ръцете ти,

в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!

Как искам да те задържа завинаги.

Да те обичам винаги -

завинаги.

И колко ми е невъзможно... Колко си

ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,

че искаш да ме задържиш завинаги,

да ме обичаш винаги,

завинаги.


Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!


Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави.


Колко си хубава!

Господи,

колко си истинска.

Христо Фотев последният мохикан

Автор: Татяна Тасева
в. Новинар 2006

Любовта, мълчанието и историите за Христо Фотев от втория том в колекцията на "Новинар"
Най-разказваната история за Христо Фотев е толкова невероятна, че може и да е истина. Всички се кълнат, че се е случило, че са го видели с очите си.

Една сутрин виждат Христо Фотев по анцунг и чехли в кафенето на писателите в София. Тази среща е малко неочаквана, защото той живее в Бургас, макар че често идва тук. Питат го какво става? И той им казва: "Жена ми ме прати за топъл хляб и аз се озовах тук." После отиват до пощата, където Христо Фотев изпраща следната телеграма на близките си: "И в София няма топъл хляб." Какво се е случило след това, колко време е продължило неочакваното пътуване на поета никой не знае. Изобщо хора, които са го познавали и често са седяли на една маса с него, казват, че Христо Фотев обичал изненадващите решения.

Така ненадейно започва да се занимава и с поезия. Пише първите си стихове още като ученик във фабричното училище за някакъв стенвестник. Изненадите в живота му са много. Роден е в Истанбул, но винаги е обичал Бургас и къщата си в Равадиново. Мечтаел да стане художник, но става поет. Намира голямата си любов, но бяга от нея. Търси спокойствие, но винаги е обичал "Дон Кихот" и "Робинзон Крузо".

Изследователското чувство го отвежда и на археологически разкопки на о. Св. Анастасия, където по цял месец живее като отшелник. "Христо ми беше работник в разкопките. Всяка година участваше и за него имаше специално запазена стая в манастира. Нямаше ток, ядяхме миди и се чувствахме като на Ноев ковчег", разказва професорът по археология Иван Карайотов. "Единствен Христо вярваше, че ще стана професор. Другите ме мислеха за развей прах. Той беше много прозорлив, естествено интелигентен. Последният мохикан - такива хора като него вече няма. Беше великодушен, бохем и когато получи хонорар, черпеше всички. В компанията ни тогава имаше много капитани и все за пътешествия се говореше. Въпреки че някои сега обясняват, че нямал образование. Христо беше чел много, кога беше изчел цялата класика, не мога да ви кажа. Имаше страхотно асоциативно мислене. И сега се сещам в сладкарница "Малина" веднъж ми разказа как с Константин Павлов живеели до хореографското училище в София. И така ми ги беше описал тези балерини, че като отидох в София, само балерини ми се привиждаха по улиците, спомня си още Иван Карайотов, който познава поета около 30 години.

Целият живот на Христо Фотев преминава като един тъжен рицар, за когото малко хора днес, 4 години след смъртта му разказват. "Христо Фотев не е в историите. Той беше човек на дългите разговори, от които след време остава само усещането, а то трудно се обяснява", казват те.

В последните години от живота си поетът говори все по-малко, затваря се в себе си и може би постига онова мълчание, за което разказва в единствената книга, писана за него до момента. (Разговори с Христо Фотев, К.Гоцев).

"Искам да култивирам у себе си едно мълчание като на баща ми. Той можеше да мълчи с часове, когато е с друг човек, и въпреки това другият да остане с чувството, че той участва в диалога. Едно облагородено, едно обетовано мълчание?.

Въпреки това Христо Фотев достатъчно говори със стиховете си. Две от най-хубавите му стихотворения - "Колко си хубава" и "Морето само живите обича..." са включени и във втория том от колекцията на в."Новинар".

Интересни са историите и събитията, които стоят зад думите.

Фотев често говори за голямата си неосъществена любов. Той има три брака. За съпругата си Уляна, за която е женен повече от 25 години, признава, че го е научила да обича.

Стихотворението "Колко си хубава" обаче е за пропусната и неслучила се любов. Посветено е на М.К. Зад тези инициали е скрито името на едно момиче от Бургас ? Мила Керемедчиева. Тя е с 10 години по-млада от Христо Фотев. "Бях влюбен, страдах и бях щастлив. Бях премного влюбен, за да се оженя за нея. Аз нараних това момиче много...И ужасено от мен избяга чак в Барселона, където живее и сега", разказва поетът.

Както любовта, така и морето, Бургас са особено важни за Христо Фотев. Той признава, че някои от най-хубавите стихове са му хрумвали в бургаските кръчми или някъде по "Богориди" на път към къщи с онзи некупен хляб.

От бежанската махала в Бургас и брега на морето са и най-силните спомени на поета, които години по-късно се превръщат във виртуозни стихове. Такава е историята и на второто стихотворение, включено в колекцията на в. "Новинар".

"Морето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега..."

Една сутрин, когато е само на 16-17 години, Христо Фотев се разхожда зад старото казино. Долу, на брега - суматоха. Хора хвърлят парче платно на плажа. След няколко часа се разбира, че това е трупът на едно момиче - съученичка на Фотев. Години по-късно се ражда стихотворението.

"Лично познавах това момиче. Едно русо, пясъчен тип момиче, което ме вълнуваше. Това ме порази. Мислех, че съм забравил случая, но той ме е тревожил до деня, не помня кой, сигурно в Бургас, седнах и написах директно ....стихотворението", спомня си поетът.

Морето, жените, любовта могат да се превърнат в страхотна поезия, ако си Христо Фотев. Вторият том от поредицата на в. "Новинар" ви дава възможност да се убедите сами.


"Бамбука" е едно от любимите кафенета на поетите от поколението на Христо Фотев. Там се събират всички интелектуалци - художници, писатели, артисти. Митичното кафене се намира по диагонал на Народния театър и вече отдавна не съществува, но редовните му посетители не са го забравили. Държавата предприема доста хитър ход, като създава кафенета по гилдии и така унищожава местата, където се разказват вицове срещу тоталитарната власт и може да възникне брожение.

Преди това обаче писателите имат още няколко "острови на свободата", както ги наричат.

"Млекото" на ул."Граф Игнатиев", което е затворено много бързо.

После се преместват в "Шапките" на ул. "Васил Коларов", след това в кафене "Бразилия" на "Витошка".

Така свършва историята на митичните писателски кафенета, където се събират хора с бунтарско мислене.

Морето само живите обича...

Mорето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега.

Едно момиче, ах, едно момиче

морето не изхвърли на брега.

Остана само кърпата позната

да се прелива с белите вълни.

Момичето обичаше моряка,

моряка - всички хубави жени.

Остана само кърпата с червени

и лилави ресни като преди.

Ний плакахме безшумни и смутени

и скочихме в студените води...

До дъно преобърнахме морето

със пръсти, посинели от тъга,

да търсиме момичето, което

морето не изхвърли на брега.