Автор: Гeорги Милков
Душманите дълго гонили Шишмана, последния цар на българите. Накрая го хванали и обезглавили. Но той не умрял. Продължил да бяга със своята собствена глава под мишница...
Така започва един цикъл предания от Самоковско за най-легендарния владетел в цялата българска история - цар Иван Шишман (1371-1395). За него и песни се пеят. С една от тях Българското национално радио ни събуждаше в годините на комунизма всяка сутрин точно в 7 и 15. После възстрог глас казваше: "България... Дела и документи".
Тази рубрика на БНР стартира в началото на 70-те години на миналия век. Почти едновременно с разкопките на крепостта Урвич край София. Това е едно от местата, най-тясно свързани с историята на Шишман и многобройните легенди за неговото мистериозно изчезнало съкровище. Епос, богат почти колкото митовете за крал Артур и свещения Граал, десетилетия наред владеещ въображението на учени, етнографи, археолози и обикновени иманяри.
И така до онзи ден, когато бе обявено: Открито е съкровището на цар Иван Шишман!
С тази грандиозна новина археологът Николай Овчаров свика пресконференция в БТА, загатвайки само, че откритието е направено при разкопки в крепостта Урвич край София.
Заради тежката мистика около името на този точно владетел съобщението предизвика голям интерес в слънчевия предобед на 2 ноември.
Да зърнат и документират епохалната находка, отидоха всички. Или по-правилно е да се каже всички, които не знаеха или пък бяха забравили, че Николай Овчаров бе обявил съвсем същото и преди три години и половина след разкопки във Велико Търново.
Една бърза проверка в интернет сайтовете и архивите на различни медии от началото на юни 2008 г. би извадила заглавия като: "Овчаров откри съкровището на Иван Шишман!", "Намериха под сметище имането на Шишман" и тям подобни.
Естествено е човек да се запита първо колко съкровища може да има един владетел, макар и легендарен, и второ - възможно ли е те да бъдат откривани регулярно, в зависимост от това къде копае археологът Овчаров?
Така нареченото съкровище на цар Иван Шишман, открито от Овчаров при разкопките на църквата "Св. Иван Рилски" в Търново през 2008 г., се състои от 6 (шест!) сребърни монети. При това положение е съвсем обяснимо защо всички го бяха забравили и онзи ден очакваха с нетърпение какво ще извади археологът, който иначе няма нищо против да бъде наричан българския Индиана Джоунс.
Този път откритото край София съкровище на Шишман се оказа по-голямо. Даже направо може да се определи като три пъти по-голямо. Защото Овчаров гордо показа 18 монети. И за да изглежда царската хазна по-представителна към нея бяха добавени една обица и два пръстена. За които с половин уста бе съобщено, че са намерени някъде другаде. Къде точно, не се разбра.
"Имането" на цар Иван Шишман бе поднесено на една табла, обвита с черно кадифе. Преди да го покаже Овчаров уточни, че съкровището било намерено в руините на църквата "Св. Илия" и по-специално в притвора. Завладяващата му историческа сказка накара аудиторията да си представи трагичните обстоятелства, при които царските защитници на крепостта скрили съкровището, а после вероятно били убити и не могли да се върнат и да си го приберат.
Нататък историята е ясна - турците превземат крепостта и изтребват всички но така и не успяват да се докопат до скритото съкровище. На камък удрят и всички търсещи го през годините. Включително и проф. Димитър Овчаров (баща на Николай Овчаров), който ръководи разкопки на крепостта през 70-те и 80-те години на миналия век.
Откриването на т. нар. съкровище на цар Иван Шишман сега съвпада с отпуснатите тази година пари от общината в София по програмата за култура. Колеги на Николай Овчаров твърдят, че основната му цел е да се привлече финансиране. А някакво съкровище винаги ще се намери от някъде, за да оправдае средствата.
"Той умее да си прави пиар и реклама. Веднъж обяви, че е намерен уникален царски пръстен с печат. Не уточни къде и при какви разкопки. Оказа се, че го е купил от един рибар, който преди това го използвал за тежест на въдицата си", казва старши научен сътрудник Стефанка Иванова от БАН.
Възможно ли е монети и артефакти от частни колекции или от черния пазар да бъдат подхвърлени и уж намерени на археологичен обект с цел да се представят за ново откритие и да се оправдае допълнително финансиране?
На този въпрос на "24 часа" Николай Овчаров заяви, че не желае да отговаря и отказа какъвто и да било коментар.
Особено забавна подробност около новооткритото съкровище на цар Иван Шишман е присъствието на една монета на Сигизмунд Трети. Тя беше турена заедно с останалите от времето на Иван Александър на черното кадифено подносче, с което Овчаров се снима гордо пред всички медии.
Как великият литовски княз, а също и крал на Полша и Швеция се е пръкнал на Урвич, е пълна енигма. Въпреки че и той е водил войни с Османската империя, ама чак през XVI в. Всъщност в т.нар. Шишманово съкровище, представено онзи ден, няма нито една монета на самия цар Иван Шишман - всичките са на Иван Александър и Михаил. Както впрочем и онези шест от 2008 г., открити в Търново.
Да представяш монети на един цар като имане на неговия наследник, не е толкова нелогично. Но интересно е какво прави монетата на Сигизмунд Трети в тази компания? Защото при това положение лесно човек би се усъмнил как така защитниците на крепостта са скрили там пара, сечена двеста години, след като турците вече са превзели Урвич?
"Тия работи са нормални за колегата Овчаров. Преди време той обяви, че е намерил императорски печат на Перперикон, а в действителност този печат бе открит на съвсем друго място", разказват археолози.
Ст.н.с. Стефанка Иванова твърди, че заедно с проф. Радучева и други колеги са сигнализирали нееднократно с писма за нарушенията и измамите, които се правят.
"Предполагам, че нещата се стопират от високо място. Овчаров е състудент на президента Първанов и вероятно ползва неговото име. Не зная със сигурност, затова казвам вероятно, фактите показват, че над него има чадър", казва тя в едно старо интервю. Вчера пред "24 часа" ст.н.с. Иванова заяви, че е изгубила няколко години в напразни опити да сезира за нередностите около работата на Овчаров.
Хората вече свикнаха и вече никой не му обръща внимание, добави тя. На въпрос дали връзките на археолога с държавния глава са в основата на всичко Иванова заяви: "Овчаров парадираше не само с близки отношения с Първанов. Той се пишеше културен съветник при всяко ново правителство."
Самият археолог никога не е отричал добрите си контакти с държавния глава, дори ги демонстрираше най-усърдно през годините. Напук на колегите си. На които пък не им остава нищо друго, освен да коментират как българския Индиана Джоунс се е превърнал в истински виртуоз на археологическите шашми и трикове.
Един почти митичен цар ШАшман, както понякога саркастично го определят. Овчаров е като панаирджийски фокусник, който винаги крие в джоба си нещо лъскаво, монета, пръстен, камък или артефакт, които е готов да извади пред обективите на медиите с предварително подготвена история. Това е Овчаровата чалга археология. Терминът се ражда след като д-р Стефанка Иванова и проф. Ана Радучева обикалят през 2006 г. светилищата край Татул и документират разрушения на паметниците, проучени от Овчаров.
Поредния повод да бъде определен като чалга археолог Николай Овчаров дава през 2007 г., когато, финансиран от българската масонска организация, се опитва да докаже, че в България съществува старо рицарско гробище. За целта той отива за няколко дни в русенското село Нисово.
Там в т.нар. конско гробище той "открива" странно сходство между кръстовете и символа, който тамплиерите носели на плащовете си едно време, и разтръбява по медиите за поредното си грандиозно откритие. Шефът на историческия музей в Русе н.с. д-р Николай Ненов, който е проучвал много преди това мястото като етнолог, твърди, че гробището е наистина старо, но там са погребани хора, умрели в чумна епидемия, и за никакви рицари не може да става дума. Освен това подобни кръстове имало на още много места в Северна и Западна България, а Овчаров не може да каже нищо категорично, защото не може да разчете посланията на надгробните камъни.
От изследването "Български погребални обичаи" става ясно, че въпросните кръстове са изследвани дори от Карел Шкорпил - един от създателите на българската археологическа наука, който макар и роден в Австро-Унгария, въобще не е съзрял рицарско-тамплиерска символика в тях. Всъщност най-малкото странно е да има гробове на тамплиери от XVI-XVII в., след като орденът е разтурен от папа Климент Пети още в началото на XIV в., а рицарите начело с великия магистър Жак дьо Моле са обвинени в ерес, содомия, манихейство и изгорени на клада.
"С приказките си за рицарски гробове Овчаров само възбуди интереса на иманярите, иначе нищо сериозно не направи. Можеше поне да метне някоя монета на Сигизмунд Незнамсикой покрай някой от кръстовете, барем да хване дикиш цялата история", казва с иронична усмивка русенска археоложка.
Колегите на Овчаров от Варна пък могат да се похвалят с далече по-голямо съкровище от монети на Иван Александър и Михаил, но на никого от тях и през ум не му минава да го представи за хазната на Шишман. Миналата година например екипът на доц. Владимир Плетньов открива в Евксиноград не 6, не 18, а 166 сребърни монети на Иван Александър и Михаил! Освен че са от различни емисии, монетите са и с много добро качество. Тази година на същия обект са извадени 51 златни перпери на Иван Дука Ватаци и сребърни съкровища на влашкия владетел Мирча Стари и войводата Петър Мушат. Във фонда на Националния исторически музей само от Варна има към 300 монети, сечени от бащата на цар Иван Шишман. Досега обаче нито един археолог не е дръзнал да се хвали, че е откривал дори малка част от имането на легендарния български владетел. Най-вероятно защото такова никога не е съществувало.
През 2008 г., когато за първи път обявява, че е открил съкровището на цар Шишман, ст.н.с. Николай Овчаров трябва да преглътне и съкрушаващия коментар на историка проф. Божидар Димитров.
"Няма съкровище на Иван Шишман! Ако имаше, той щеше да го използва. Наемната войска струва скъпо. Ако царете в Търново имаха пари, щяха да имат силна войска и да не допуснат турците", отсича шефът на НИМ.
Историята на Овчаровите открития и подходът към работата вече са станали част от археологическия фолклор. Но този епос сам по себе си е тъжен, както преданията за последния цар, който макар и обезглавен, продължавал да тича с главата си под мишница.
ГЕОРГИ МИЛКОВ
Бъркат истинската крепост с къщата на Ботьо Бараков
Много от туристите, тръгнали от Кокаляне към крепостта Урвич, спират пред вратите на каменен дом с бойница, мислейки, че това е реставрираната твърдина на цар Иван Шишман. Всъщност къщата няма нищо общо с крепостта и е достатъчно далече извън нейните очертания. Но нейната история също е доста любопитна.
През 1942 г. един художник, забогатял от търговия с анилинови бои, купува мястото с идеята да построи културно средище край София. Ботьо Бараков е изключителна личност, щедър меценат, колекционер на картини, скулптури и редки книги, родолюбец и дарител.
Със свои средства той поддържа първия български камерен оркестър с диригент Асен Найденов, първия български професионален квартет "Аврамов", Софийския драматичен театър, подпомага хор и оркестър "Кавал", устройва щедри приеми с руски, полски и румънски артисти.
В къщата край Урвич той събира ценни картини, скулптури и открива галерия. Много софиянци, но също и хора от провинцията, както и чужди дипломати започват да посещават мястото.
Години по-късно в спомените си Ботьо Бараков пише: "Къщата построих върху една от скалите - висока и живописна. Можеше да се види отвсякъде. Тя беше доста встрани от крепостта. А и самата скала си остана непокътната. Намерението ми беше да има хубав изглед и да привлича хората. Още веднъж искам да повторя, защото се намират недоброжелателни хора да злословят, къщата е далече от крепостта, а не върху самата нея. Крепостта я пазех като очите си. Впоследствие открих останки от бойни кули, параклис. Правех всичко възможно тези реликви да се съхраняват."
През 1946 г. Ботьо Бараков е арестуван от комунистите. По-късно е съден по процеса срещу Трайчо Костов и изпратен в Белене. Влачат го по затворите в Плевен и София.
След като най-накрая е освободен, той се завръща на Урвич и намира къщата си напълно ограбена. Липсват не само ценните произведения на изкуството, но дори покривът е задигнат.
През последните години на комунизма и до началото на 90-те Ботьо Бараков живее като отшелник в къщата на Урвич.
Много от разхождащите се в района хора го смятат за странен тип. Някои проявяват любопитство и го заговарят, други го мислят за смахнат, трети се страхуват, смятайки го за някакъв клошар.
В първите години след демокрацията в България времената у нас са мътни и опасни, особено за самотен и беззащитен старец насред гората.
Един ден група бабаити пристигат пред къщата на Ботьо, нахлуват вътре и нападат възрастния човек. Връзват го и започват да го заплашват с какво ли не, за да издаде тайната за съкровището на цар Иван Шишман.
Хората, вероятно свързани с археологическата мафия, така и не успяват да изтръгнат никакви тайни от Бараков. Просто защото той никога не е знаел къде е съкровището. Дори не вярвал в неговото съществуване.
Заради зачестилите проблеми Ботьо решава да напусне мястото, на което е живял в усамотение, и да се завърне към цивилизацията. Избира да прекара последните си години в родното си село Източник, Габровско.
Един ден той просто предлага на един млад геолог да му продаде имота си на Урвич.
Въпросният човек се казва Владимир Живков, но той няма нищо общо със сина на бившия комунистически вожд на България.
Ето какво казва в спомените си Бараков за тази среща и решението си да продаде този особено ценен за него имот: "Колкото и да жалех за Урвич, ред обстоятелства ме заставиха да го напусна. Макар с това романтично място да не исках никога да се разделя. Но има ред причини. На първо място е престъпността, която се увеличи много. Там започнаха да обират и убиват хора за един-два лева. Това налагаше да бъда винаги нащрек и въоръжен. Не ми е в характера такъв живот. И затова реших да се преселя в родния си край, където е по-спокойно. По време на това мое решение при мен дойде един много добър българин.
На него предложих да продам мястото. До този момент аз категорично отказвах да продам дома на Урвич. Но поради стеклите се обстоятелства, а и самият той ми се стори много добър човек, реших да му го дам. Дадох му го, защото у него усетих и една енергичност да продължи това, което аз започнах. Не съжалявам, защото къщата, която строих с такова голямо желание, премина в ръцете на по-добър стопанин. Той наново съживи това запуснато място. Владо оценява моя жест и аз го ценя..."
Така отшелникът напуска дома на скалата и се завръща в родното си село. На 19 май 1993 г. Бараков дарява на Художествената галерия в Габрово 17 скулптури и 36 живописни платна, оценени за над 3 милиона лева. Друга своя сбирка от изящни предмети, рисунки, документи и снимки дарява на Историческия музей в града.
Това е оценено като най-голямото частно дарение в Габрово за последните петдесет години.
Местният общински съвет взема решение да направи Ботьо Бараков почетен гражданин.
Странният отшелник от Урвич умира през 1997 г. в родното си село Източник.
Ученици на Китов са истинските откриватели на фреските от Урвич
Преди десетилетия двама младежи, които обикалят и правят разкопки на крепостта “Урвич”, откриват уникалните фрески на църквата "Св. Илия", в притвора на която Николай Овчаров твърди, че е открил монетите на Иван Шишман. Баща му проф. Димитър Овчаров пък се води официалният откривател на стенописите.
Всъщност имената на истинските откриватели, по онова време ученици, са известни в средите на археолозите. Това са Васил Мутафов и Атанас Койчев, които по-късно работят в групата на прословутия български археолог Георги Китов. Макар и много млади, когато откриват фреските, Мутафов и Койчев правят сондажи и техническа документация като професионални археолози.
Откритието обаче е сериозно и те докладват за него в Археологическия музей, като предават цялата си документация на властите. По-късно Овчаров се възползва от нея, приписвайки си цялата слава. На младежите казват, че археологът всъщност ги е спасил от милицията, като се застъпил за тях, иначе щели да бъдат изпратени в трудововъзпитателен лагер. (24 часа)
