Морето само живите обича...

Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка - всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води...
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.
Христо Фотев

Аз не обичам морето описано

На Чони Чонев
Аз не обичам морето
описано,
на честитка от топлия
пясък
и вълната в трилогия
вписана
с тишината на синия
плясък.

Аз не желая прибоя на
снимка
в миг на последното свое
замиране,
и гракът на чайка що
литва
към далечното вечно
сбогуване.

Аз не желая и да искам
не мога,
да сложа под друг знаменател
солта.
По устните що полепва
във зноя
дъхът на зелената морска
трева.

Аз не натрапвам идеи
красиви
И не мога да бъда учителя
строг
Просто ела и край огън
със миди
да вкусиш от моята обич
обич към Бог.

Морето бушуващо бие
тревога
и склянка тревожно в ноща
ми звучи.
И свит във панела се питам
ще мога,
ли да запазя своите
мечти?

В такива дни морето ме побърква

В такива дни морето ме побърква
и нечий глас навътре ме зове...
Аз влизам във водата като в църква
със камъка на свойте грехове.

И цялото море у мен се люшва,
потича виолетова кръвта...
В едно се смесват с гръм вода и суша,
а бурята трещи до сутринта.
Едва когато съмне и вълните
се дръпнат с уморена, топла плът,
по пясъка ще заблестят следите
на мойто връщане от дълъг път...
И само пощурелите делфини
ще ми помахат на изпроводяк.
Почакайте, дори след сто години,
при вас, приятели, ще дойда пак!
В такива дни морето ме побърква
и нечий глас навътре ме зове...
Аз влизам във водата като в църква
и там оставям свойте грехове.

Ивайло Диманов

Морето в моя стих не е измислено

Морето в моя стих не е измислено,
морето в моя стих е изживяно...
Тук всяка рима е горчива истина,
не чипкане на плажа – до коляно...

Изстрадани са всички мои образи,
които съм ловил среднощ на вахтите,
когато вятърът, съвсем разкъсал розата
на ветровете, духал е отвсякъде...
Били са всички тези бури, качката,
измокрените дрехи и умората;
и пръските, замръзнали по мачтата,
когато сме били далеч от хората.
Не съм добавил грам към преживяното,
дори нарочно съм смекчавал краските,
когато са ни били ураганите
и щорм е снемал от лицата маските.
Когато ни е идвало до гушата
и синьото е влизало в очите ни,
и слабите са бягали на сушата,
оставили на кораба мечтите си.
И затова не ме привличат сладките
сантиментални стихчета от пристана.
Аз пиша върху картите с прокладките,
изстрадал всичко, всяка своя истина...
Изстрадал всичко, всяка своя истина...
Как странно е, че любовта остана!
Морето в моя стих не е измислено.
Сторете път да мине Капитана!...
ЧОНИ ЧОНЕВ